Фелия Гайл — готова да погуби някого, за да опази последния си жив син, но неспособна да застане с усмивка пред дъщерята, живота на чийто баща е отнела. Да, такава си беше неговата майка. Корава, ако се наложи, но само пред останалите. Не приличаше на Андрос Гайл, който дори не би помислил да потърси приятелството на някой Маларгос. Но ако бе избрал тази тактика, щеше да играе ролята си без колебания.
„В този свят има само два вида хора — злодеи и усмихнати злодеи.“
— Естествено, че знам причината — заяви Гавин. — Защото крих случилото се при Разцепената скала дори от нея. Две години не изтървах нито дума, докато тя не чу слуха, че баща ти е жив. Попита ме, защото бях подхвърлил мимоходом пред нея, че е мъртъв. Искаше да знае дали е възможно да съм се заблудил.
— Ти какво ѝ каза? — попита Ейрени.
„Тъпа кучко, с каква наслада ще те убия. Май изобщо не ме разбираш. Ще ти режа пръстите един по един и ще те принуждавам да ги ядеш.“
— Казах ѝ, че някой се представя за твоя баща. Нямаше да е нито първият, нито последният, целият в белези и измислил убедителни лъжи.
— Той не беше лъжец — сопна се тя.
— Беше.
— Не, не беше!
— И защо си сигурна?
Гавин вече виждаше мишената. Значи Дервани е изпращал съобщения на Ейрени. Предположи обаче, че не са се срещнали нито веднъж. Вероятно е доказал някак самоличността си, но с предмет, който може да се фалшифицира, или с подробност от общия им живот, която може да е известна и на негов близък съратник.
— Аз задавам въпросите — напомни му Ейрени.
Ясно, можеше да се развихри. Нямаше нужда от безупречна история, стигаше да хвърли сянката на съмнение върху другата версия. „Аз съм върховният измамник. Сега ще ме видиш в цялото ми великолепие.“
— Знам, лейди Ейрени, защото бях там. В края. Дервани беше близък с Дазен. — Истина. — Способен боец. — Пак истина. — Не най-надареният сред притеглящите, но си служеше умело със зелен луксин. — Отново истина, макар и подправена с преувеличение. Малко сладост, която слушателят иска да чуе, му помага да преглътне и горчивата лъжа. — Оцеля и когато мнозина загинаха, стигна до последния сблъсък между мен и моя брат. — Първото беше вярно, второто — не. — И той беше там, при Разцепената скала. В края. Остана жив и насред разбушувалата се магия. — Да, Дервани бе останал жив и участваше в битката. Само че оцеля, защото в края не беше близо до средоточието на магическата буря. Там никой не можа да издържи освен Гавин и Дазен. — Дервани ме нападна в последния момент, опитваше се да спаси Дазен. Той… умря като герой.
Това вече нямаше нищо общо с истината.
— Лъжеш! — озъби се тя.
Гавин се извърна. Пак я погледна. Сви устни.
— Той се опита. Нахвърли се срещу мен, събори ме. Насочи пистолет към лицето ми, но оръжието засече. Щом скочих на крака, му отнех пистолета и… той се прекърши. Грабна копие и го запрати по мен през рамо, докато бягаше. Не видях трупа му, но… Немислимо е да е оцелял от онова, което се случи там. — Замълча за миг. — Взех пистолета и го разгледах. Малко оръжие. Украсено със сребърни врабчета, ако не ме подвежда паметта. Може да е бил резервният му пистолет — за краен случай. Не се сещам за друга причина още да е бил зареден след такова сражение. Пистолетче колкото дланта ми. Чудата гледка насред битката. На мястото нямаше други оръжия освен него и онова копие. Тогава нямах сили да притегля дори нищожно количество луксин, а брат ми вече изпадаше в несвяст. Отидох при него и опрях пистолета между очите му. В моята ръка не засече.
„Няма нужда мъртвешкото изражение на лицето ми да е престорено. Оставам толкова близо до истината, че онези спомени изплуват сами.“ Особено добро хрумване беше пистолетът на Дервани. Как иначе би могъл Гавин да знае за резервното пистолетче, което е носел един от приближените на Дазен?
— Не — прошепна Ейрени. — Не…
— Майка ми не разбираше. Никога не е виждала битка. За нея бягството превръщаше баща ти в страхливец. Истината обаче е, че ничий героизъм не е неизчерпаем, а баща ти беше много по-храбър от повечето хора. Втурна се към двама вкопчени един в друг богове и намесата му щеше да реши чия да е победата, ако не го подведе едно отчупено кремъче. Когато ме нападна, той не знаеше, че нямам сили да притеглям, а след като бе видял на какво съм способен, това си беше същинска доблест… Има и друго — майка ми не можа да ме намрази като убиец на собствения ми брат. Само аз ѝ бях останал. И реши да стовари вината върху твоя баща. Представяше си, че ако той не е сложил неволно в ръката ми пистолета, другият ѝ син е щял да остане жив… Според мен разсъдъкът ѝ знаеше, че е несправедливо да обвинява него и да се настройва срещу цялото ви семейство. И все пак тези чувства се вкорениха в душата ѝ. Знаеше, че няма да даде воля на омразата си, която всъщност беше насочена към мен. Но не би могла да сложи маската на мила любезност в срещите си с тебе. Не знам дали не е била права донякъде. И аз се чудя понякога щях ли да пленя брат си, ако имах подръка само онова копие, или щях да забия острието в гърлото му. С пистолета ми беше по-лесно, но… Напразно умуване. Аз жадувах да убивам. Майка ми обвини твоя баща и може би очакваше да обвиняваш нея на свой ред, ако ти бе научила какво съм направил.