— Ти… ти си демон! — промълви Ейрени.
— Ако ще се почувстваш по-добре от това, наистина съжалявам, че войната, разпалена от моя брат, те е лишила от твоята наставница наред с всички други загуби. Кълна се в брадата на Оролам, бих дал два пръста, за да върна живота на баща ти.
И размърда останалите на осакатената му ръка пръсти. „Карис, ти ми каза веднъж, че нещо в мен копнее да бъда унищожен. А аз отрекох. Какъв глупак съм.“
— Я си го начукай! Да гориш в ада дано!
— Знаех за Дервани, че не би паднал до изтезания на безпомощни хора. Говореха за него, че е голям инат, но има чест. За разлика от тебе.
Адски тъпо да настройва още по-враждебно жена, в чиито уши току-що е изсипал такъв куп лъжи. Но нали трябва да накараш някак рибата да захапе кукичката? Щом се беше вбесил толкова, че да ѝ каже в очите такива думи, не можеше същевременно да е плел мрежата си от измислици с хладнокръвно лукавство, нали?
Тя се вторачи безмълвно в него, скръстила ръце на гърдите си така, сякаш опитваше да се прегърне сама. Лицето ѝ беше неразгадаемо.
Но Гавин знаеше, че трябва да успее и в по-голяма игра. Най-тежкото изпитание беше скрито под повърхността. Ейрени държеше в ръцете си истинската власт в Рутгар. Сатрапата Евтерпа Птолос ѝ се подчиняваше. А Дервани — бащата на Ейрени — се бе присъединил към Цветния принц. Какво ли още бе правил през тези шестнайсет години? Гавин не се съмняваше, че се беше натъкнал на Дервани — позна го на мига. Но каквото ѝ да беше правил преди, накрая бе застанал на страната на езичниците. Като се опитваше да забие клин между Ейрени и баща ѝ, Гавин всъщност се бореше за Седемте сатрапии. Защото ако омразата у тази жена успееше да засенчи всичко останало, тя можеше да завлече със себе си целия Рутгар при Цветния принц.
А това щеше да е още по-голяма тъпотия. Невъобразимо слабоумие. Властниците нямаше какво да спечелят в революция, каквато предлагаше Цветния принц. Да покани сама озверяла армия в своя град? Човек не бива да допуска в града си дори войските на приятелите си.
Но омразата и завистта пораждат самоубийствени пориви във всяко сърце, което допусне семената им в себе си. За да повали рода Гайл, тази бездетна жена би могла да рискува загубата на всичко, което притежаваше нейният род.
„Значи лъжа заради възвишена цел. Както винаги.“
А тя не откъсваше поглед от него.
Не биваше да прекалява. Ако тя се почувстваше тласната насила към някакво решение, след време щеше да се усъмни в правилността му. Каквото и да направеше, трябваше да е убедена, че е проява на собствената ѝ воля, и то неизбежна заради наученото. Тогава нямаше да се отметне от съюза с него.
А неговите пръсти? Може би никога нямаше да настъпи моментът тя да си плати. Или поне щеше да отлага дълго отмъщението. Беше принуден да затрупа с пръст жаравата на яростта си, да не я раздухва прибързано. Някой ден. Може би. Но не днес. Не скоро.
Не искаше да я гледа в очите. Погледна я, изви глава, пак я погледна и раменете му се отпуснаха, сякаш се чувстваше твърде уязвим. Не я предизвикваше. Важно беше тя да обмисли всичко.
Накрая Ейрени заговори.
— След войната моят род имаше владения къде ли не, но много от тях бяха опустошени. Нужни бяха купища злато за възстановяването им. Десетки хиляди данари, за да внесем нови лози за лозята, да купим нови роби за полята с памук, да платим обучението на притеглящи и да ги обвържем в служба на рода, да наемем и след това да купим баржи, за да превозваме стоките си. Нови брадви за секачите, желязо за здрави водни колела в мелниците, нови воденични камъни — ако бяха изсечени от местни, по-меки скали, щяха да ни струват наполовина по-евтино, но щяхме да ги използваме тройно по-кратко. И при всяко пресмятане в счетоводните книги на баща ми… е, с тях се занимаваше неговият иконом Мелантес, но той загина в Кървавата война… всеки път виждах и други вписвания: „разходи за наемна стража“, понякога „подкупи за горските разбойници“ или „загуби от нападения на пирати“. Имаше и други в края на годината: „разходи за покриване на щетите от набези“ и „разходи за привличане на притеглящи вместо умрелите при набези“.