— Приятели мои, ето я масата на мира. Ще се присъедините ли към мен около нея под благословената светлина на Оролам?
Едно от семействата — Сини камбани — насърчи майката да пристъпи напред. Някога бяха многобройни и свирепи. Сега бяха сянка на величието си. Две дъщери, двама далечни братовчеди и не особено просторни земи, а и нямаха богатства. Крепяха се на косъм от свличането сред простолюдието или изчезването.
Всички други се взираха в своите лейди и лордове, банкони и кони.
— Както виждам, още не сте разбрали — каза им Гавин. — Вашата война опустоши земите ви. Всяка нива се просмука с нечиста кръв, всяко следващо деяние надминаваше предишното по нечовешка низост. Вашата война е оскърбление към Оролам. Това ви е известно, но във вас кръвожадността е по-силна от срама. Не смеете да молите за прошка, защото тогава би трябвало да простите и злодеянията на враговете си. Вашата враждебност и злоба са като набъбнал цирей на лицата ви, цирей, който ви пречи да виждате. Всяка година принасяте в жертва на смъртта своите синове и дъщери, за да съхраните глупостта и гордостта си. И всяка година жертвате още повече хора от онези, които страдат заради вашето безбожие, вашето светотатство, вашата наглост. Вие оскърбихте не само Оролам. Оскърбихте и мен. Вие ограбихте не само своите семейства, семействата на враговете си и невинните. Вие ограбихте Седемте сатрапии. При вас, при бащите и дедите ви са идвали сатрапи и дори Призми, за да спрат тези войни. И вие сте им отговаряли с кратки примирия и лъжи. Време на привидно спокойствие, за да се въоръжите и разплодите отново, за да подберете най-силните притеглящи на най-много цветове сред синовете и дъщерите си. Знам. Да, аз също съм плод на такъв подбор. Но сега съм Призмата. И това, което ще направя днес, не е за моето семейство, а за Седемте сатрапии. Днес вашата война свършва. Питам ви отново — ще седнете ли с мен около масата на мира?
Завъртя се с протегната ръка, сякаш подканваше всички. Никой не помръдна. Пренебрегваха волята на Гавин, който преобръщаше света с лоста на желанията си. На Гавин губещия и водещия, най-измамния притеглящ. На Гавин екзекутора.
Той вдигна глава към слънцето, сякаш се молеше. Денят беше от онези, в които горещината прежуря, въздухът над речното устие е по-гъст от кръв и носи шумовете на града чак до хиподрума. Гавин не се молеше — събираше сила.
— Както искате — изрече гръмко.
Пак размаха ръка и този път шипове от син луксин полетяха по насочващите нишки от свръхвиолетово, които бе прокарал към гърлото и гръбнака на всички в първата редица.
Стоящите пред всяко семейство се строполиха мъртви. Толкова внезапно, жестоко и тихо, че никой не продума. Мнозина дори не разбраха защо хората отпред се свлякоха.
— Войната наглед е ужасен хаос! — кресна Гавин. — Не сте ли съгласни? Кой ще живее, кой ще умре? Като лотария. Но в моята лотария умират само онези, които са виновни за тази война. Мисля, че обикновените хора ще са много доволни. И така! Кой ще седне с мен около масата на мира?
Отначало потресът надделя, семействата се бяха вторачили в своите мъртъвци. Но във всеки от случаите „Оролам“ бе избрал най-гнусните, най-злобните, най-омразните или най-виновните да застанат пред другите. Някои семейства сигурно щяха да се зарадват, че са ги отървали от най-противната твар сред тях. Много повече щяха да са щастливите, че е умрял най-ненавистният им враг в друго семейство.
Но тук бяха събрани хора, отгледани за война — много от тях в буквалния смисъл.
— Полудя ли?! — провикна се някой от рода Върба.
— Ти уби баща ми! — изрева шестнайсетгодишно момче от Зелена ябълка: косата му беше с цвят на пламъци.
Пак проклетата избухливост на благородниците от Кървавата гора. Младежът извади кинжала си.
— Твоят баща беше глупак. Ти също ще си мъртъв глупак, ако ме нападнеш — каза му Гавин.
С нечленоразделен вопъл юношата се хвърли към подиума. Някои хора не понасят добре изненадата.
Гавин изуми множеството, като му обърна гръб и се провикна:
— Не е нужно да има още мъртъвци!
А зад него стремително издигналият се млад черногвардеец Железни, вече стражеви капитан, изникна сякаш от нищото и посече момчето, преди да е доближило Призмата.
Гавин се вбеси от цялата тази безсмислица и викна: