В очите на Ейрени се събираха сълзи и Гавин не знаеше дали си спомня онези, които умряха през онзи ден, или от какво се е лишила начело на своя род, или Фелия Гайл, чието скъпоценно приятелство бе загубила.
— Тя… спомена ли за мен? Накрая?
Добре е човек да отбягва най-изкусителните лъжи. Така доказва честността си. Гавин бавно завъртя глава.
— Съжалявам. Имахме… съвсем малко време. Цветния принц беше буквално пред прага, трябваше да браним града. Онова Освобождаване беше много… припряно.
Убеди я. Оролам беше свидетел, че я убеди! Щеше да се измъкне въпреки всичко от килията и да се изкатери до самото небе. Щеше да усети слънчевата топлина на лицето си. За Гавин Гайл нямаше нищо непосилно. Разчиташе не само на магията си. Светът не бе познавал досега друг като него. Можеше да се мери със самия Луцидоний. Той беше бог…
— Лейди Маларгос, върни ми свободата. Аз ще победя в тази война и ще ти се отплатя за всичко, което ти дължа, а Цветния принц ще си плати с кръв.
Но тогава вратата се отвори и влезе не кой да е от някогашните приятели, любовници и врагове на истинския Гавин, а онази сред тях, която съчетаваше и трите качества — нукабата на Пария. Носеше обикновени дрехи, каквито една парийска благородница си позволява само у дома сред своите придворни дами и евнуси. Това подсказа на Гавин, че тя е почитана гостенка и близка приятелка на Ейрени Маларгос. Носеше чехли със скъпоценни камъни, шалвари до средата на прасците, стегнати с пояс от брокат с дълъг увиснал край, тънка блуза с дълбоко деколте и елек, подчертаващ гърдите ѝ и украсен със същото изобилие скъпоценни камъни, което се виждаше веднага в няколкото огърлици и по хлабаво вързаната на главата ѝ кърпа.
Ситните татуировки, известяващи ранга ѝ на нукаба, трудно се забелязваха на гладката черна кожа. Една под долната устна и по една под всяко око с красивите старопарийски писмена. Надписът под лявото око гласеше: „Прокълната обвинителка“, а под дясното — „Благословена спасителка“.
— Приветствам те, Гавин — каза най-могъщата жена в Пария. — Знаеш ли какво е това? — Вдигна ръката си, която държеше метална верига с окачен на нея голям кристал. Приличаше на огън, уловен в кехлибар. — Това е зародишният кристал на оранжевата напаст. Освен всички други свойства може да разкрива лъжи. А ти, великолепни шибаняко, си лъжец.
57.
— Разгадах нещо вълнуващо, наистина! — каза Куентин.
Стоеше прав върху масата в забранената библиотека. Косата му беше разрошена, имаше набола от няколко дни рехава брада.
— За жалост заключението ми е очевидно и изобщо не ни помага! — добави той с пресекливия смях на човек на ръба на силите си.
— Куентин, от какво са ти почервенели зъбите? — попита Кип. — Само не ми казвай, че е кръв…
— Хе-хе-хе! — Смехът на луксиата изтъня налудничаво. — А, не е кръв. Кат е. Знаеш ли какво е кат? Ободряващо вещество. Не го бях опитвал до вчера… ъ-ъ, допреди три дни. Наливах се с копи и кат и…
Куентин сведе поглед към няколко съда, сложени под масата.
— Моля те, кажи ми, че не си превърнал вазите с цветя за Висшите луксиати в нощни гърнета — изпъшка Кип.
— Кип, под тънкото лустро на вълнението ми май напира преумората и може да припадна.
— Като те гледам, нищо чудно — отвърна Кип. — А какво си… първо си изпил водата от вазите, така ли?
— Ами да, първо, а не след това. Щеше да е гнусно. Пък и докато бяха пълни с вода, нямаше място…
Кип поклати глава. Вдигна ръце, хвана Куентин и го свали на пода. Не разчиташе хилавият луксиат да скочи сам, без да се нарани. Куентин не тежеше повече от Тея.
— Ъ-ъ… Благодаря. И те моля да не ме докосваш. Аз не… Просто не понасям да ме пипат. Благодаря.
Кип сви рамене. Значи Куентин беше особняк — като всички хора всъщност.
— Е, кажи за загадката.
— Има връзка между Черните карти и Светлоносеца!
— Хъм… наистина вълнуващо. И каква е връзката?