Разбитото око

— Чакай, чакай! — слиса се Кип. — Как са трили мастилото?

— Ако е на кожа, можеш да го остържеш. Често мажат почистеното място с нов слой от разтвора за избелване. Ако е на папирус, можеш да…

— Но аз не виждам никакви разлики между изтритите места и оставения текст. Не личи листовете да са били обработвани допълнително.

— Може да е направено преди толкова време, че разликата да не се забелязва.

— Тоест откъсите са заличени отдавна?

— Ако е имало определен период, когато някой е искал да се отърве от опасни писания в много документи…

— Например Службата по вероучение ли? По времето, когато е разпращала своите луксори?

Куентин кимна унило.

— Сигурно са измислили някакви съчетания на луксини, които са извличали мастилото от листовете. С удоволствие биха прилагали такива средства в борбата срещу ересите.

— Тези гадини… — процеди Кип. — Толкова време е минало, откакто са измрели, а още ни вредят.

Каза си, че ако Тея е живяла в онова време, луксорите са щели да я изгорят като еретичка.

— Да оставим това — махна с ръка Куентин. — Ето пророчествата, които събрах. После искам да ти кажа още нещо.

Кип прочете:

Със смърт в ръка, неговата карта, неговата участ,
той воюва срещу/бори се с/убива предумисъла.

— Воюва срещу, наклонена черта, бори се с, наклонена черта, убива? — проточи озадачено.

— Това е мой превод. Съжалявам. Тежко за осмисляне. Дали означава, че е импулсивен? Може би убива, без да обмисли предварително действията си?

— Всички ли са толкова зле? — попита Кип.

Веднага долови, че е засегнал Куентин.

— В някои от тези езици контекстът е много важен, но необходимите за разбирането му части са заличени нарочно. Някой го е направил с ясната цел смисълът на целия текст да не бъде открит.

В здрача на времето ще се възвиси джинът,
в реките ще тече кръв, луната ще свети синя.
От Двестате ще излязат Деветте
да донесат края на времето.

Кип погледна Куентин.

— Това е тъпо. Какъв е този джин?

— Те са духове. И то могъщи. Полубогове, да речем.

— Сигурен ли си, че пророчеството е за Светлоносеца?

— Да. Вярно, не е като всеобщите песнопения или лъвовете, играещи сред агнета.

Бунтовниците се надигат, старите нрави ги няма,
ерес, лицемерие…

— Само това ли е останало? Не ни е много полезно.

Обратно при чекръка
отхвърлен в кръв
жертва на прометейско котило.

— Прометейско ли? — не разбра Кип.

Дали не беше дума от старорутгарски?

— Обикновено е определение за онзи, който прибягва до насилие с добри намерения. Навява мрачни чувства, нали? Но ти още не си видял най-доброто.

Кип се взря. Само заглавие: „За дара на светлината“.

— Ами… чудесно, Куентин. Но къде е стихотворението?

— Не, само това е. Но я виж сега! — Луксиатът доближи книгите една до друга. — Преводът е неправилен, затова не е заличен. Пропуснали са го. Тази падежна форма обикновено означава „за дара на светлината“, но може да се разбира и като „за дарителя на светлина“.

— Гледаш ме, все едно очакваш да ме озари откровение — изсумтя Кип.

— В езика на оригинала обичайната конструкция би трябвало да е doniae luxi. Но редът на думите няма значение освен за открояване на смисъла. Тук е luxi doniae.

— Все още не…

— Преди векове парийското произношение е отстъпило пред рутгарското и luxi вече било транскрибирано като luci.

— Пак не…

— Luci doniae. Което в именителен падеж е… Хайде де! Все едно да обяснявам какво е смешното в някой мръсен виц.

— Ох… Луцидоний! Значи стихотворението е озаглавено „За Луцидоний“? И какво означава това?

Въодушевлението на Куентин се изпари.

— Е, не знам. Все пак разбираме, че Светлоносеца някак е свързан с Луцидоний. Даряващия светлина и Светлоносеца? Дали не са един и същ човек? Ами ако Светлоносеца вече е бил на този свят?

— И никой не е забелязал?

— Всички са забелязали Луцидоний. Той е променил… целия свят.

— Но не са забелязали, че е същият човек, за когото изричат пророчества?

Ръцете му изковани да вземат острието,
кожата му боядисана за война.
От бащата на бащата е повален той,
всичко ще спаси чрез онова, от което всички се гнусят.