Корабът опря разтърсващо в пристана. До Тея един моряк се държеше за мрежата и сега ѝ се ухили и скочи пръв, за да омотае въжетата около големите кнехти. Тея скочи миг по-късно, не стигна толкова далече заради ниския си ръст, но тутакси се потопи в напиращата гмеж от клюкари, приятели, роднини, разносвачи на храна и продавачи на вино, които се надяваха на клиенти, желаещи веднага да прочистят устите си от вкуса на морски сухари и престояла вода.
Изпита странно облекчение, щом я погълна равнодушната към нея тълпа. Толкова дребничка беше, че просто се изгуби в гъмжилото. Нейната наставничка по акробатика и ръкопашен бой в Аборнея не беше много по-висока и я поощряваше да разпознава тълпите, да долавя настроенията им — от ядосаните зрители, напускащи хиподрума, след като събралият залозите кон не е стигнал пръв до финала, до радостните зяпачи, посрещащи танцьорите и менажериите от екзотични животни, които пристигат за Празника на Одес по случай Слънцеднев.
Такъв усет можеш да развиеш у себе си само когато си в ноктите на този звяр. Ако ще наоколо да се движат хиляда или десет хиляди тела, ти си в досег само с десетина около тебе, особено ако си дребничка. И трябва да осъзнаваш всяко свое движение. Има размити предели, в които да се движиш настъпателно, дори грубо, без околните да приемат това като посегателство. Стига да боравиш ловко с времето — мигновеното остро раздразнение ще отмине безследно, ако вече те няма близо до човека, обърнал се да види кой го е блъснал. Тея се шмугваше, буташе, напираше и се провираше плавно, съзнанието ѝ едно цяло със собственото ѝ тяло.
Нейната учителка с фигура на млада жена и набръчкано като Червените канари лице дори бе намислила Тея и дъщерята на господаря да натрупат опит с разярена тълпа в Тъмниците — окаяно бедното ангарско гето в Одес, но господарят не искаше и да чуе за това.
В този ден Тея не се наслаждаваше на познатата прелест на седемте кули на Хромария, засияли под слънцето. Нямаше къде да отиде. Командир Железни бе казал на своите черногвардейци: „Днес почивайте. Утре призори да сте на площадката както обикновено.“
Неспокойна бодрост изпълваше Тея. Можеше да се поразходи, щеше да има полза от това — колкото по-добре опознаеше града, толкова по-лесна щеше да е подготовката ѝ за Черната гвардия. Но днес имаше да свърши нещо. Откри, че пак е стиснала проклетия мускал, вместо да си помага и с тази ръка, докато се промушва в навалицата.
„Твърде много мислиш, Тея…“
Тъкмо вече се измъкваше от кейовете, когато в нея се блъсна някакъв мъж. Тя се бе отместила достатъчно, за да се разминат. Онзи явно го направи нарочно.
Но той изчезна, а в ръката ѝ остана нещо.
Тея се обърна на място и така загуби устрема, ритъма си. Тълпата я изплю към пазара до пристанището. Не успя да огледа мъжа, зърна тъмно наметало, може би сивкава туника под него… По дяволите, изплъзна ѝ се. Все едно за нищо не я биваше. Дръпна се встрани от потоците хора и погледна какво държи. Бележка.
На мига отгатна, че написаното няма да ѝ допадне.
Тея, гледай в парил. Веднага.
Същинското ѝ обучение за нейния особен цвят беше кратко, но магистра Марта Мартаенс бе успяла да ѝ втълпи нещо — когато околните видят как зениците на жена се разширяват толкова, че в очите ѝ не остава бяло, те не само се смущават, но и изпадат в ужас. Тъкмо това трябваше да направи с очите си, за да вижда парил, който се намираше в спектъра толкова далече от подчервеното, колкото и подчервеното от видимото червено. Преди разширяваше зениците си и бързо ги свиваше отново, но това я уморяваше. Сега си сложи тъмните очила, които ѝ бе дал командир Железни, и отпусна очите си — повече, още повече…
И първо видя парил в надпис по гърдите на плещест страж от Хромария. Буквите се мержелееха безплътно, рееха се по-леки от въздуха и крехки, за да изпишат думата „подкупен“.
Дъхът ѝ спря. Какво? Защо? Изведнъж стана бездейна, стърчеше като някакъв балама и зяпаше, сякаш е пристигнала току-що на Ясписите и само се блещи, вместо да се движи, да прави нещо, да крои планове.
— Нужна ли ви е помощ, госпожице? — попита стражът, забелязал погледа ѝ.
Тя завъртя глава и се шмугна покрай него. Навлезе в пазара, където един викач, застанал на малкия си сандък, се вторачи в нея. Над главата му висеше думата „наш“.
Кои бяха те? Какви ги вършеха? Защо ѝ показваха това? Очевидно беше, че някой сред тях може да притегля парил. Умел притеглящ. По-умел от Тея, щом можеше да прави трайни букви. Или пък беше съвсем наблизо и просто поставяше знаците няколко мига преди тя да се появи.