— Прав съм — настоя Кип. — Последния път, когато се тревожех ще дойде ли Гавин да ни спаси, щом се обърнах — и той вече беше зад мен. Така ме стресна, че направо се напиках.
— Кип! Що за приказки!
— Питах се — опита се да отклони вниманието ѝ той — защо винаги ме наричаш Кип?
— Може би защото вече не съм в Черната гвардия?
— Не това е причината. И други извън гвардията ме наричат Трошача.
— Трошача е бойното ти име.
— Ти ме учиш да се бия повече от всеки друг. Дори книгите, които искаш да чета, са за военна стратегия и история.
Карис отиде при поставката за оръжия и взе дълъг тесен и гъвкав прът със сърповидни остриета в краищата. Опря оръжието на рамо, наведе се и зарови в голям съд с предпазители. Намери каквото търсеше и нахлузи на остриетата дървени калъфи, обвити със сюнгер. Чак тогава каза замислено:
— Имаме други лица, когато тръгваме на бой. Можеш да забравиш Кип за малко и да станеш Трошача, докато край тебе свирят куршуми, в гърлото ти люти пушек, а яростта от луксина и битката се смесват в тебе. Но ти си оставаш Кип. Дори в такива мигове пак си ти някъде в душата си. Някои войници искат да захвърлят другия, треперещ в тях, и да останат само бойци. Могат да постигнат това за известно време. Но другият се връща винаги и ако е бил затворен някъде на тясно, неспособен да расте, да се развива, да приеме онова, което боецът прави и обича, двамата ще бъдат сакати и в мир, и във война. Ако презираш слабостта си, вместо да се примириш с нея, само ще се намразиш, ще намразиш и всеки друг, който е слаб. Свестният командир познава силата на войниците си и ги тласка до пределите ѝ, но не отвъд тях. Свестният човек познава собствената си сила и прави същото. — Усмихна се. — Разбира се, на твоята възраст си склонен да смяташ тези предели и за много по-широки, и за много по-тесни, отколкото са наистина.
— А на твоята възраст си склонна към обратното, така ли?
Кип не знаеше точно какво искаше да каже, но му се стори остроумно. Карис обаче стисна устни, присви очи и гласът ѝ стана леден.
— Значи според тебе съм стара?
Кип се опули.
— Аз… ъ-ъ… — Карис се ухили и той изпухтя. — Адове! Пак ме изигра.
— Внимавай с тези приказки, младежо, да не ти измия устата със сапун.
— Ама аз изтървах само две простотии!
Тя му бе казала, че не иска да чува от него „Адове!“ повече от два пъти дневно. И че черногвардейците не дават воля на езиците си и така нататък.
— Преброих три и не греша.
Кип се начумери. „Адове, адове, адове, адове!“
— Знам какво си повтаряш наум — скастри го Карис. — Престани.
„Адове, адове, адове!“ Кип се усмихна.
— И това чух. Винаги си ухилен, когато се репчиш тайно.
„Ухилен ли? Не е вярно!“
— Вярно е — натърти Карис.
— Налучкваш — сърдито каза той.
— Щом така ти харесва, мисли си го. — Тя сви рамене.
Кип пак се ухили, а после се понамръщи. И двамата отсъстваха от церемония.
— Този… Празник на растящата светлина. Какво правят? Тоест какво могат да правят без Гавин?
Изниза се и почти половин година след есенното равноденствие, когато видяха морски демон и кашалот да се бият заради Хромария или заради Лазурното море. Шест месеца на мудно точеща се война през зимата, превозът затруднен от бурното море и проливните дъждове, потънали кораби и затънали в калта кервани, опити да бъде забавено настъплението на Цветния принц в Кървавата гора. Но вече започваше сухият сезон и всички сатрапии знаеха, че войната ще се разгори отново.
— Първо има шествие в чест на твоя дядо — промахоса. После малко фойерверки. И демонстрации на бойни умения. Парите трябва да се харчат за войната, затова ще бъде много по-скромно от друг път.
— С кое ли не е така напоследък — каза Кип.
Тя поклати глава.
— И аз ли бях толкова премъдра на твоите години? Не, не ми отговаряй.
— Трябва ли да присъствам? — попита той.
— Не искаш ли? Колкото и скромни да са празненствата, не си виждал нищо подобно досега.
— Предпочитам да науча нещо, което може да ми спаси живота, вместо да лапам торти и сладкиши.
Карис го изгледа лукаво.
— Зависи от тортата.
— Шоколадова? Да, за нея си струва да умра.
— Шоколадът не струва, откакто загубихме Северен Аташ.