Тези бойни дружини се раждаха във войни и много често загиваха в тях. В Кървавата война се появили над десет такива отряди. Войната на Лъжепризмата донесла края на поне половината от тях. Някои просто се разпадаха с изчезването на причината, заради която съществуваха — онези от Кървавата война или се бяха превърнали в наемнически отряди като Сините копелета или Нащърбения щит, или мъжете и жените се бяха разотишли по домовете си, бяха станали войници в някоя армия, разбойници, селяни. А и знанията за бойните магии изчезваха лесно поради твърде краткия живот на притеглящите.
Кип прозря, че каквито и потресаващи открития да са правели тези хора, несъмнено са имали предшественици. Но техните знания просто са били изгубени безследно.
— А сега готов ли си за втората половина? — попита Карис.
— Втора ли?
Тя размаха „тигровите ивици“. Кип отбиваше неспирно. И в един миг Карис огъна част от пръта около ръката си, после го остави да се изправи… но това се случи двойно по-бързо и сюнгерът остави следа по корема на Кип преди изобщо да е понечил да се защити.
— Що за чудо е това?!
— Удари го. Със замах над глава, съсечи го по средата.
Кип се подчини, острието на меча му се стовари тежко върху пръта между държащите го ръце на Карис. Шарана ру се огъна силно и тутакси отхвърли оръжието му нависоко.
— Същият удар — нареди Карис.
Кип пак се опита да разсече пръта… и този път трудно задържа жълтия меч в ръката си. Шарана ру изобщо не се огъна. Изведнъж придоби твърдостта на стомана.
— Ето я най-голямата чудатост на шарана ру заради костта от морски демон или от каквото ще да е направен. Единственият немагически материал, който се подчинява на волята. Щом поискаш да стане корав, става.
„Моят проблем по-често е, че ми става корав, когато не искам.“ Слава на Оролам, езикът на Кип не повтори мисълта му.
Карис обаче се взря в него и Кип отвърна на погледа ѝ с най-невинното си изражение.
— Кип… — Тя поклати глава. — Само мръсотии са ти в главата.
И двамата се подсмихнаха.
— Можеш да стиснеш здраво шарана ру — продължи тя — и да го направиш толкова корав, колкото… Оролам да се смили! Сега и аз мисля за… Хъм. Но всичко това става най-лесно, когато си окървавен.
Последната дума помете всякакви щуротии от главата на Кип.
— Окървавен ли? — повтори той с глас, който прозвуча твърде пискливо в собствените му уши.
— Волята е в кръвта. Затова Оролам е забранил пиенето на кръв много отдавна. Някои луксиати твърдят, че кръвта попива частица от душата. А може да е само съвпадение. Както и да е, можеш да наложиш волята си на шарана ру. Имало воинско съсловие на Стъкления остров, преди да потъне в морето и да се превърне в Рифа на белите мъгли…
— Нали е легенда? — усъмни се Кип.
Тя му подхвърли оръжието.
— Значи сега държиш легендарен прът.
Поредната неприлична шега напираше в устата му. Срещу него обаче стоеше Карис. Тя му беше като майка.
Но той си имаше майка. И тя беше срам за човешкия род.
— Значи е истина? — попита той, отърсил се от спомените за вонята в онзи шкаф, където бе останал две нощи и три дни и за малко не бе умрял.
— В Кървавата гора си имат Плаващия град. Днес не бихме могли да го построим, но някога хората са знаели как да направят това. Разбира се, в легендите се твърди, че Стъкленият град бил стократно по-голям. Може да е бил двойно по-голям. Или по-малък. Може да е потънал заради богохулството на жителите му срещу Оролам. Или е попаднал в особено силна зимна буря. Или е вярно и едното, и другото.
— Имали ли са други подобни оръжия?
— Каква е първата ти догадка? — попита на свой ред Карис.
— Лъкове.
— Имали са, но малко. Разказват, че били нужни дълги години, за да развие човек такива умения — най-трудно било да проумее каква сила на волята да прилага, а после да поддържа същото напрежение винаги, ако ще да е уморен, уплашен или разярен. Нито един лък не се е съхранил до наши дни.