— Искрен въпрос. Нима? Нима?!
Прихна отново. Гавин изви вежди. През последните два часа умът му работеше като мелница със свалени ограничители на механизма… и нищо не постигна.
— Помниш ли мозайката на лявата стена, когато влезеш в моята библиотека? — попита тя.
Тази „нейна библиотека“ беше Библиотеката на Азулай. Самото здание беше отпреди повече от осем столетия и се смяташе, че е издигнато върху останките на библиотека, построена поне два века по-рано. На мозайката имаше изображение на крал Зедекия, кожата му изобразена с оникс, със свитъка-копие на мъдростта в дясната ръка, а онова в лявата му ръка — изчовъркано от крадци в прастари времена. Кралете, кралиците и сатрапите след него все не успяваха да намерят поне двама книжници, които да постигнат съгласие какво е държал. Жезъл? Везни на правосъдието? Меч? Иначе отдавна щяха да възстановят мозайката. Гавин си спомни какво бе научил. Крал Зедекия носеше корона със седем звезди. По една за всеки цвят, то се знае. Може би същите крадци бяха унищожили червеното, синьото и зеленото, най-вероятно изработени от рубини, сапфири и изумруди, но поне тази част от мозайката беше по-лесна за реставриране.
Макар да знаеше много за прочутата библиотека, Гавин не бе стъпвал там. И никога не бе ходил при Харуру. И никога не бе лягал с нея. Не бе давал обещания, вече известни само на нея и Оролам. И не я бе напуснал, без да каже нито дума на прощаване… за разлика от своя по-голям брат, истинския Гавин.
„Много ти благодаря, братко.“
— Короната ли? — изсумтя той недоверчиво. — Сигурно е някакъв символ.
— Зедекия е бил един от деветте крале.
— Чувал съм тези предположения. Наистина ли мислиш, че…
— Не са предположения. Да не смяташ, че издържам всички онези книжници само за да се радвам на щедростта си?
— Не бих очаквал това от тебе — каза Гавин с усмивчица, която трябваше да смекчи думите му, но май постигна точно обратното, ако съдеше по погледа ѝ.
— Те потвърдиха. Научих от тях и още някои любопитни дреболии.
— Слушам те с нетърпение — подкани я Гавин.
Тя сведе поглед към онова, което наричаше зародишен кристал на оранжевата напаст.
— Много ехидство, но и интерес. Надяваш се да изтърва каквото не искам ли? Ще си мериш силите с мен ли, Гавин?
— Доколкото разбирам, тази дрънкулка може да прави и нещо повече от потвържденията дали казвам истината.
— Крал Зедекия е държал меч. Целият от диаманти освен спиралата от обсидиан по него, обвиваща седем скъпоценни камъка. Аха… нямам нужда от зародишния кристал, за да отгатна, че това острие ти е познато.
Тя се приближи до решетката. Имаше ужасна походка — стъпваше тежко като мъж, прегърбен под чувал, без изобщо да поклаща тесния си ханш.
Но щом застана пред прътите, уханието ѝ го лъхна. Лимон, жасмин, балсам и кехлибар. Напомни му за аромата на Карис в онзи проблясък от рая, когато косата ѝ се спускаше върху лицето му, кожата ѝ допираше неговата.
Нукабата обаче го върна незабавно в настоящето.
— Не си ли се питал защо вашата официално одобрена история до голяма степен започва само преди четиристотин години?
— Тогава се е появил Луцидоний. Нито една империя не обича да възхвалява онова, която я е предшествало. — Гавин сви рамене. — Прост похват за затвърждаване на властта. Погреби миналото, за да си сигурен, че накрая наистина е мъртво.
— Поредната истина, обгърнала лъжа. Надяваш се да ме раздразниш, за да ти обясня защо грешиш.
Понякога Гавин се питаше колко добре щеше да управлява, ако не го спъваше неизбежното носене на маска всеки миг. През цялото време, откакто беше Призма, трябваше да стои далеч от нукабата, защото не знаеше всички подробности за любовната ѝ история с брат му, а тя се славеше като една от най-проницателните жени в Седемте сатрапии. Страхуваше се, че един поглед ще ѝ стигне да го обяви за измамник.
Имаше късмет, че нейните религиозни задължения я приковаваха в собствената ѝ страна, а той все си намираше оправдания да не отива там заради голямото разстояние от Хромария. Но ето че бе станал неин пленник и тя имаше средство да разпознава лъжите му.
— Ще ми кажеш ли все пак защо смяташ империята за обречена?
— Защото двете с Ейрени тепърва ще решим дали да се присъединим към Цветния принц, или да останем на страната на твоя баща и Седемте… о, извинявай — Петте сатрапии.
Трудно му беше да вдиша. Измяна… Измяна, за която тя говореше, сякаш обсъждаше цените на кожи от алигатори.
— Чуй ме, Гавин — Спектърът така се е откъснал от света, че е забравил за какво съществува. Заради нас. А не обратното. Кога се случи за последен път някой от Спектъра да отиде в сатрапията си? Преди шест години. И то защото един от братовчедите на Делара Оранжевата умря млад, като остави две различни завещания и четири копелета.