Гавин мълчеше. Духът му приличаше на корабно платно, провиснало в безветрие. Защо тя признаваше, че подготвя предателство, и то толкова прямо?
Ами просто защото той беше безсилен да повлияе на кроежите ѝ. Всъщност тя му казваше, че цялата му власт се е крепяла на магическата му мощ. Ето го отмъщението ѝ.
Не, само началото на отмъщението ѝ. Тя бе намислила да разруши всичко, което той бе изградил като Призма.
— От мен да знаеш — продължи нукабата, — Спектърът беше толкова зает да те спъва на всяка крачка, че остана сляп за всяка друга заплаха. Помисли какво би могъл да постигнеш, ако империята наистина беше империя. Илита можеше да бъде средище на ковашкия занаят, което да направи всички по-богати. Вместо да има десетина хиляди пирати, двеста ковачи и стотици хиляди окаяници, тънещи в мизерия. Пет сатрапии ли казах? Нека са четири. Помисли и за Тирея. Да, ти си видял със собствените си очи в каква пустош се превърна. И това изобщо не беше нужно. Ако мъж с твоята сила не можа да обедини тази империя, значи тя е твърда слаба, за да устои.
— Значи вече си решила? — вметна Гавин.
Тя се усмихна едва ли не свенливо.
— Да, реших. Цветния принц си въобразява, че може да ни наложи властта си. Виждаш ли това?
Пак вдигна кристала. Звезда с шест лъча, завършващи с черен връх. И цветът — той предполагаше, че е оранжев, — и черното пулсираха, сякаш имаха собствен живот. Нукабата бе сложила кристала в стъклена кутийка, окачена на верижка.
— Зародишен кристал значи? — подхвърли Гавин.
— Не намери ли такъв, когато унищожи другата напаст?
— Това да не е някаква зла шега?
Никак не му допадаше заплахата, скрита в думите „зародишен кристал“. А тя поклати глава.
— Такива усилия, толкова погубени хора… И всичко напразно. Цветната напаст се възстановява, ако не вземеш зародишния кристал. Само за няколко месеца. Винаги се стреми да се сдобие с носител — притеглящ, който получава неимоверно могъщество. А Цветния принц незнайно защо си е наумил, че може да господства над всички тях. Но докато аз владея това нещо, а не то мен, причината за неговата самонадеяност не ме засяга. Той си мисли, че една притегляща оранжево поради самата си същност жадува да се преобрази в богиня. Но на мен ми стига умът да избера свободата. И от Хромария, и от него. Аз обаче няма да се отцепя без Рутгар. За да извоюваме условията, които и двете искаме да постигнем, трябва да сме единни.
— О, остава ми да се уповавам на Ейрени Маларгос? Каква утеха…
— Аз мога и да я принудя. Впрочем баща ти предлага да те откупи.
— Така ли?
Баща му знаеше, че е тук? Това премахваше някои затруднения. Естествено, пораждаше и нови.
— О, ти се подлъга, че той знае къде си? Не. Само е предложил огромен откуп… да де, награда. Ти ме уязви, Гавин. И аз ще ти го върна тъпкано.
Намеренията ѝ вещаеха страшна беда, ако дрънкулката наистина беше каквато тя я описваше.
— Разкажи ми за този зародишен кристал.
Но нукабата не би му позволила да насочва разговора.
— Ти настрои братята ми срещу мен. Ти ги накара да ме изоставят.
— Това ли те вбесява? А не другото?
— Да не очакваше, че още тъгувам за тебе след шестнайсет години? Ти ми отне девствеността, а не разсъдъка.
Гавин загуби дар слово. Знаеше, че тя е намразила брат му. Предполагаше, че истинският Гавин я е зарязал, но не можеше да ѝ изпрати писмо с въпрос какво се е случило, нали?
— Още ли си ядосана, че те изоставих?
Понякога ролята, с която се бе нагърбил, наистина горчеше…
— Ти ми открадна Ханишу и Хардун. — „Да, няма да ги нарече Железни и Трепери-юмрук.“ — Направи ги черногвардейци! Роби. Отвратително! И те ме зарязаха, за да тръгнат с тебе. За тях ти беше по-важен от мен. А ти допусна това. Какво означаваха за тебе освен още две яки тела, които ще те защитават? Нищо. Ако имаше у себе си поне частица щедрост, щеше да ги върнеш при мен. Остави ме у дома седемнайсетгодишна начело на племе, което нашите врагове бяха смазали. И нямаше какво друго да направя освен да се омъжа за онзи, който се опита да уреди убийството на моята майка. Цели десет години изпълзявах от дупката, в която ме натика.
— Ами добре дошла сред човешкия род! — сопна се Гавин. — Войната е страшна за всички. В нея умират хора. А ти изпадна в такова тежко положение, че накрая стана нукаба. Каква нелека участ… Братята ти биха се срамували от тебе, ако можеха да те видят сега.