Погледът ѝ беше смразяващ.
— Брей, най-сетне някаква искрица в тебе. Вече си мислех, че онзи мъж си е отишъл завинаги. Превърнал си се в интригант, Гавин Гайл, но у тебе все пак е оцеляла мъничко страст.
— Братята ти избраха онова, което смятаха за свой дълг. Не ги принудих аз. Не отричам, че исках Железни да остане. Той е сред най-умните и способни командири, които съм срещал, огромно предимство е да бъде до мен. Призма да се откаже охотно от такава могъща десница?! А Трепери-юмрук не искаше да остане в Пария. Не можеше. Разбира се, тръгна с Железни, но и той беше безупречен посвоему. Неговото умение да се справя невъзмутимо с всичко е пример за черногвардейците.
— Трябваше да потърси подкрепа от мен. След… след случилото се в Агбалу.
— От малката си сестра значи? И да очаква, че тъкмо ти ще разбереш убийствената му ярост? А не големият му брат, който вече беше ветеран в битките?
— Аз съм негова сестра! Не биваше да избира тебе!
— Не го направи заради мен.
Зародишният кристал щеше да потвърди, че казва истината. Тя обаче не поглеждаше кристала.
— Заради тебе го направи.
— Така да бъде, щом искаш. Дадох му каквото никога нямаше да дочака от тебе. — Гавин си каза, че ако ще да заслужава смърт за всевъзможните си грехове, поне с такъв грях не е обременил душата си. — Дадох му доверието си, когато той не смееше да се довери на самия себе си. Доверието на сестра му нямаше да му помогне с нищо. Ти нямаш никаква вина за това. Той се нуждаеше от нещо, което да заслужи. Доверието на човек, който няма никакви причини да го обича. Така се възстанови. Не е онзи, когото си познавала в детството си. Никога няма да е същият. Каквото му сториха и каквото той стори го промени завинаги. Но когато се взирам в него, аз не търся като тебе човека, който остана в миналото. Затова не се върна тук.
— Точно това мразя в тебе, Гавин — призна нукабата. — Всичко преживяно, всичко изстрадано от мен се принизява до безсмислица след пет минути разговор с тебе. Така го извърташ, сякаш аз съм си виновна. Все едно трябва да ти благодаря, че ми отне братята. Все едно всичко съсипано и провалено се дължи на мен. Аз съм нукабата. Аз овладях оранжевия луксин като никой друг. Аз съм най-близкото подобие на кралица, което сатрапиите са виждали от столетия, но ти ме караш да се чувствам глупаво момиченце.
Бръкна в гънките на елегантния хайк и извади малък пистолет с фитил. Отиде при един от фенерите в подземието, вдигна стъклото и запали фитила.
— Ако умреш, докато си пленник на Ейрени, баща ти ще обвини нея за смъртта ти. Оправданията ѝ, че аз съм те убила, ще звучат като нескопосани лъжи. Ейрени ще побеснее, разбира се, но не би рискувала да я застигне възмездието на Андрос Гайл. Ще се присъедини към мен.
Насочи пистолета към лицето на Гавин. Пристъпи напред, за да е сигурна, че няма да улучи прът в решетката вместо него.
Намигна му ухилена и той едва не отвърна със същото. Но след миг проумя, че тя просто примижава с дясното око. Целеше се с лявото — окото на злото, на Прокълнатата обвинителка. А дясното око — окото на Благословената спасителка, служеща на Оролам, беше затворено.
Очите на Гавин се извиха крадешком към вратата, устните му трепнаха в доволна усмивчица за частица от секундата.
Нукабата се обърна към вратата. Гавин скочи към решетката. Блъсна се в прътите с протегната между тях ръка, провря и рамото си, колкото можа. Ръката му докопа пистолета, но без кутрето и безименния пръст нямаше как да стисне здраво. Пистолетът изхвърча от пръстите ѝ, удари се в стената и изстреля куршума.
Свирещи рикошети отекнаха в подземието.
След гърмежа двамата постояха неподвижно, вторачени един в друг. Гавин се дръпна от решетката и се опипа, за да провери дали е ранен. Не беше засегнат, но раните от отрязаните пръсти пак кървяха. Гадост. Наложи се да посегне с лявата ръка, но инстинктите му още не можеха да се приспособят към загубата на два пръста.
Нукабата гледаше облещено. От едната ѝ ръка се стичаше кръв. Тя извади кърпичка и я попи. Нищо повече от драскотина. Явно ѝ олекна.
Стражници нахлуха като поток през вратата. Въоръжени до зъби парийци със сини елеци, всички до един притеглящи — тафок амагез, личната охрана на нукабата. С тях влязоха и неколцина стражници на Маларгос. Гавин вдигна празните си ръце, за да покаже, че не е заплаха за никого.
— Нищо ми няма — успокои ги нукабата. — Добре съм. Можете да излезете. Тук няма опасност. Дребна злополука. Защо ми е…