Наведе глава и вдигна края на елека, който стигаше до бедрото ѝ. В плата имаше малка дупка. Но погледът на Гавин продължи надолу към разтичащата се около чехлите ѝ кръв. Много кръв. Като от разкъсана артерия.
Нукабата залитна, очите ѝ се подбелиха и тя се строполи.
60.
Съобщението в ръката ми е смърт. Това няма нищо общо с праведността му. Но във вътрешната си светлина аз виждам, че то е мрак.
— Самият Оролам е завъртял земята, малки братко — казва ми брат Таулеб.
Той е един от шестимата Висши луксиати и винаги съм неспокоен, когато говоря с него.
Няма нужда да довършва познатото изречение — „… за да даде на земята и всички твари по нея отдих от своя пламтящ взор.“ За да има време на светлина и време на тъма.
— Твърдение, с което често се злоупотребява, големи братко. Както самият ти изтъкваш в „Размисли за първите десет години“.
Аз съм страхливец. Това е зло. Смърт за дете, едва започнало посвещението си? Впрочем щом се замислих какво би ми отговорил брат Таулеб, вече знам.
Той се усмихва. Чувал съм, че като млад луксиат бил всеизвестен с външността и богатството си. Имал пищна аташийска брада, украсена със златни мъниста и помазана с мирта. След като първият съпруг на майка му бил убит в Кървавата война, тя се омъжила отново и била принудена да изпрати сина си в Магистериума, за да не пречи на наследниците на новия ѝ съпруг. Но Таулеб си оставал нейният любимец и тя го обсипвала с подаръци.
— Куентин Нахийд — изрича той, — пръв сред събратята си, блестящ ученик, дисциплиниран и вглъбен младеж. Изключително умен, може би дори гениален, макар че внимава какво говори, за да не посрамва не толкова способните си събратя. Куентин, не е случайност, че избрах тебе да изпълниш тази задача. Знаеш как завършва онзи абзац в моя трактат, нали?
— „Ако някои хора злоупотребяват с истина, това не е оправдание за останалите да се откажат от нея“ — отговарям аз.
Има време и за тъма, за потайност, за измама. Но повечето книжници са единодушни, че такива времена настъпват в крайни случаи — при праведна война, когато не бива да издаваш замислите си, за да не бъдат провалени. Или когато защитаваш невинни от властник, затънал в грях.
Разбира се, всеки тиран и лъжец знае за тези допустими изключения и твърди, че постъпките му се вместват в техните граници.
Но това е убийство.
— Всички сме братя под светлината, големи братко — казвам му аз. — Нима това момче няма да получи своя шанс да се покае за прегрешенията си? Нима може да е погълнат безнадеждно от нощта толкова млад?
Той е по-млад от мен само с шест години. Ако и мен бяха съдили на такава възраст… Не мога да понеса мисълта за това. Не съм невинен. Дори съм по-грешен от мнозина сред събратята си.
— Имаш правилен усет, Куентин, и си щедър на милосърдие. Братята казаха истината за тебе. Не само по ум, но и по душа подобен на Оролам.
Сърцето ми бие тежко. Братята са говорили за мен? И са изрекли такива похвали? Но след въодушевлението идва ужасна мисъл — нима смятам думите им за комплимент и го превръщам в самонадеяност? Тя е слепотата, която избираме сами.
— Куентин, не е самонадеяност да приемеш истината — казва ми брат Таулеб.
Дори това, че ме нарича с името ми, е незаслужена похвала.
— Всички са равни под светлината — успявам да измънкам.
— Истина, на която се опираме — съгласява се той. — Затова трябва да внимаваме с нея. Когато Оролам ни гледа от висотата на самото слънце, разликата между джудже и великан е незначителна. Разликата между твоя ум и ума на някой идиот е нищожна, ако я съотнесем с безкрайното могъщество на ума, присъщо на Оролам. Но макар че всеки ден живеем с Оролам и заради него, ние се движим сред хора, а за нас разликата между великани и джуджета има огромно значение, макар за Оролам да е несъществена. Това е още една истина, с която е лесно да се злоупотреби. Както и греховете са еднакви пред взора на Оролам, но ние правим разлика между безобидна лъжа и убийство, защото единият грях има неоспоримо по-тежки последствия. Не е грях да разпознаваш кое е вярно и кое — не, малки братко. Всъщност грях е да си затваряш очите. Затова не е грях, ако си доволен от истина, която другите признават, а ти знаеш отдавна.
— Но аз ще се гордея — казвам му. — Познавам сърцето си и то е коварно.
Чувствам се неловко да говоря за тези неща. Ще кътам похвалите като скъперник и ще им се наслаждавам в тъмните часове на нощта. Ще се присмивам на събратята си, които все не успяват да запомнят текстовете, ще презирам посестримите си, които бъркат, че някоя мисъл е изказана от Стронг, а не от Странг.