— Дарбата на острия ум не е повод за гордост, тя е товар на плещите ти. Тя е като мускул, с който вдигаш по-големи тежести, непосилни за други. Ето защо, малки братко, ти поверих задачата. Знам какво тежко бреме е тя. Затова не я възлагам на някой подмазвач, който ще се подчини само заради поста ми. Душата ти е чиста, умът ти е бистър, а сега ще видим каква е волята ти. Подготвяме те за водач, Куентин, и не е нужно да крия този факт. Но ти трябва да се покажеш достоен и чрез волята, и чрез постъпките си.
Открай време знам, че съм по-схватлив от събратята си, но и винаги съм смятал това знание за грях. Все наблягах мислено на приликите помежду ни и си внушавах, че разликите могат да бъдат пренебрегнати, дори когато решавах да не отговоря на труден въпрос, за да могат и моите събратя да се радват на одобрението на наставника.
Смирението ми беше престорено. То е лъжа, нали?
Да, това също е вярно. Знам, че в момента съм правдив, но много сенки се крият зад светлината и най-изкусните лъжи са подправени обилно с истина като сол, прикриваща вкуса на загнило месо.
Един луксиат не бива да си го позволява.
Проумявам изведнъж, че този разговор е не само труден, но и опасен. Не можеш да изпълниш невъзмутимо тайна смъртна присъда, произнесена от други. Ако откажа тази задача или заплаша да я разглася пред мнозина в Магистериума…
Милостиви Оролам, какво би направил брат Таулеб?
И по-точно как би постъпил с мен?
И тогава ме озарява прозрението. Аз не само съм пръв сред събратята си. Аз съм и сирак, толкова увлечен в учението, че имам съвсем малко приятели. Ако изчезна, кой би отмъстил за мен? Братята и сестрите във Висшия магистериум имат пълна власт над току-що положили обетите си луксиати като мен. Той може да обяви, че ме е изпратил с поверителна мисия чак в покрайнините на Тирея, и никой дори няма да попита след време каква е участта ми.
Не съм от плашливите. Стремящите се към светлината знаят, че ги очаква вечност в нейните лъчи. Какво могат да ми отнемат, което да не съм презрял досега?
— Хрумна ти нещо — казва брат Таулеб.
Все още е привлекателен мъж въпреки твърде мършавото си лице, а има и малко белези от шарка, които брадата би скрила. Година след полагането на последните обети той не сложил залък в устата си четирийсет дни, поръсил главата си с пепел, обръснал брадата си, раздал всичките си притежания на бедните и се отрекъл от привилегиите на потеклото и парите. Колкото и чудно да изглежда, това само вкоренило у всички представата за неговия произход и богатство, като я сляло с праведността му. След това се издигнал бързо в Магистериума.
Дали го е направил нарочно?
Не, дано не е така. Такова лукавство би подхождало на някой от древните крале. Блестяща идея на човек, устремил се към властта. Не бива това да се случва в Магистериума. Нали толкова близо до светлината не би могло да има мрак?
И все пак тежестта, налегнала душата ми, и моята вътрешна светлина ми показват, че е истина. Мислено въздигах събратята си, почитах ги като стоящи над обикновените хора, като по-добри от тях. Това преклонение също е слепота. Но сърцето ми е пълно с отчаяние от истината.
— Да, много мисли смущават ума ми, защото някои си противоречат — отговарям му. — Сега разбирам думите ти за товара, големи братко.
Вярно е, но не в смисъла, който му придава той. Брат Таулеб се засмива невесело.
— Ще ти се доверя. — Лъжа за пръв път събрат през последните шест години. — Но те моля и ти да ми се довериш.
— Нима твърдиш, че тази моя заповед не е достатъчна проява на доверие? — пита той недоволно.
— Не говоря за заповедта, а за причината зад нея. Защо е необходима? Оролам ми е дал ума. И когато застана пред него в своя съден ден, не бих могъл да отговоря искрено защо не съм попитал с какво едно негово невинно чедо е заслужило смърт. Не би се задоволил с обяснението, че така е наредил един от отците на църквата. Оролам не е вложил толкова сляпа вяра в сърцето ми.
Брат Таулеб сякаш се обгръща в облак от тъга.
— Не съм убеден, че вече си готов за такова знание.
— Не съм убеден, че вече съм готов за такава постъпка — отвръщам аз и добавям припряно: — Големи братко.
Може и да съм се престарал малко в хитрото увъртане. Той се взира пронизващо в мен и нещо в този поглед ми напомня, че стоя срещу човек, решил да подпише тайна смъртна присъда. Макар че не се боя от смъртта, аз не изпитвам желание да умра, а той може не само да заповяда да ме убият, но и съвсем законно да ме прати в някой ад на земята. Винаги са нужни още луксиати да се грижат за прокажените в усамотените им селища, да проповядват сред ангарците, с което да си навлекат неизбежно мъченичество, или да понесат словото на Оролам към страните отвъд Напуканите земи. Но брат Таулеб като че ли няма намерение да захвърли толкова грижливо изпипано сечиво още при първата трудност в употребата му.