На стена в тясна уличка имаше думи: „Оттук, Тея“.
Тя се вцепени.
На друга стена: „Няма да ти сторим зло“.
На още една стена проблесна освободена светлина, защото минувач опря длан там, където бяха изписани безплътните думи: „Само ние можем…“ Останалото го нямаше, а прочетеното се разкъса и изчезна, защото минувачът плъзна ръката си, без да вижда надписа.
Сърцето ѝ блъскаше тежко. „Дишай, Тея. Така се побъркват хората. Виждат онова, за което са слепи, откриват във всичко белег на заговор.“
Само че луди са онези, които виждат несъществуващото.
Тея бе срещнала досега само още двама притеглящи парил. Магистра Мартаенс, която ѝ даде няколко урока по искане на бившата ѝ господарка Аглая Красос, и убиеца, който заби игла от парил в шията на една жена и я остави да умре в гърчове.
Ето я и следващата уличка: „Оттук, Тея“.
Онзи убиец използваше твърд парил също като в легендите. Магистра Мартаенс се закле, че е невъзможно да притеглиш твърд парил. Или поне тя не беше способна да го направи. Ако Тея се научеше да притегля твърд парил, би могла и да се защитава от него, нали? Дали тези хора щяха да я научат?
Скована, нерешителна, бездейна, за което се мразеше, Тея се взираше в уличката. Най-голямото предимство на парила беше във факта, че можеха да го виждат само шепа хора в целия свят. Ако още някой беше способен да наблюдава убийствата, извършителите им губеха най-мощното си оръжие.
А това превръщаше Тея в заплаха за могъществото им. Тя вече бе видяла едно убийство. Може би се опасяваха, че е видяла и убиеца.
„Е, Тея, ще се усамотиш ли с мъж, който е убил невинен човек пред очите ти и е застрашен от самото ти съществуване?“
Щом описа положението си с тези думи, остатъците от любопитството ѝ се спаружиха от голямо сочно гроздово зърно в гадна стафидка. Тея мразеше стафиди. Обичаше грозде. Изобщо не бяха едно и също, каквото ще да разправяха хората.
Ако мъжът искаше само да я убие, досега да го бе направил. А с тези съобщения от парил ѝ доказваше, че успява да се промъква наблизо, без тя да го открие. Значи искаше първо да остане насаме с нея. Защо?
Не можеше да е за добро. Този мъж беше убиец. Ако врагът ти иска нещо, не му го давай.
Тя побягна.
Привлече няколко стреснати погледа, когато хукна, но не се притесняваше. Щом никой не крещеше подире ѝ „Крадла!“, никой не се интересуваше от тичащо момиче. Стигна до претъпкано кръстовище и се промуши в тълпата толкова пъргаво, колкото е по силите на човек. Плъзна се под ярема на бивол, теглещ каруца, натоварена с огромна купа сено, преди коларят да ѝ подвикне сърдито. Претича покрай фонтанчето насред кръстовището и се провря между хората, наредили се да си налеят вода. Втурна се към следващата улица, спря, върна се няколко крачки и зави към тясна алея зад някакви къщи. Изтича по нея, едва не се подхлъзна на боклуците, свърна в обратната посока при първия ъгъл и пак се завря в малка уличка.
Заръмя. Тея дори не бе забелязала кога са се струпали облаците. Свали тъмните очила, остави раницата до краката си, обърна наметалото си с бледосинята страна навън, намести раницата пред гърдите си и се загърна с наметалото така, че да я покрие. Нахлупи качулката на главата си и се вля в потоците минувачи, които бързаха да се скрият от дъжда. По-трудно ѝ беше да променя походката си, когато вървеше припряно. Въртенето на ханша, за да прилича на по-пищна жена, не беше непосилно, стига да събираше краката си, все едно ходи по въже. Но да го направи, докато подтичва, за да не подгизне от дъжда? Не я биваше чак толкова.
Порови в раницата, без да спира. Не носеше кой знае какво, годно за маскировка, но поне имаше яркожълт шал и кърпа за глава. На поредното кръстовище се пъхна под навеса на една сергия, уж да мине напряко към пресечката. Бутна назад качулката, извади червената кърпа… а може и да беше зелена, другите новаци от нейния клас обичаха шегичките и като знаеха нейните проблеми с цветовете, нищо чудно да я бяха излъгали.
Стегна кърпата на главата си, наметна шала на раменете си и го върза припряно. Сведе глава и се върна в посоката, откъдето бе дошла, като придържаше наметалото събрано и използваше раницата да ѝ придаде вид на бременна. Опираше длан в корема си, за да подсили впечатлението.
Мразеше маскировка, която я прави мудна. Изнервяше се, когато не можеше да офейка бързо. Но същото важеше и за всички останали, затова такова предрешване всъщност вършеше добра работа при измъкването. Подмина висок мъж, който също се провря до сергията и навлезе в пресечката. Може и да беше съвпадение. Може би и той бързаше към дома си в дъжда.