И той започва:
— Има свещена реликва, която ни е поверена още от времето на Карис Заслепителката на сянката. През Войната на Лъжепризмата тя ни бе отнета от Андрос Гайл. След това той я обяви за изгубена и обвини нас, че сме я откраднали. Ние обаче знаем, че лъжеше. Андрос Гайл е неверник, и то много коварен. Искам от тебе да разбереш, че дори с досегашните си думи ти казвам прекалено много.
Гласът му е тих. Мога да се закълна, че долавям неприкрит страх.
— Защо сме сигурни, че той е излъгал?
Вместо това у мен напира въпросът каква е реликвата, но се досещам, че няма да сподели с мен нищо повече от необходимото.
Големият брат Таулеб си дъвче устните.
— Макар двамата да се преструват, че са готови да си прегризат гърлата, синът му Гавин все още е Призмата. Нямаше да е така, ако Андрос наистина искаше да го премахне.
— Значи реликвата е необходима за запазване на тази власт?
Брат Таулеб се стъписва за миг. Познах. Или той е по-умел лъжец, отколкото очаквах. Оролам да се смили над мен, какво правя?…
— Това е извън знанието, което ти е нужно. Искам да не говориш за реликвата, докато самият ти не заемеш мястото си във Висшия магистериум. Разбра ли?
Разбирам. Аз ли да заема мястото си във Висшия магистериум?! Казва го не като примамка, за да омекна. Говори за предопределено бъдеще. Кимам.
— Висшият магистериум… преглътна тази наглост. — Устните му се кривят и аз знам, че зад тези думи е скрита дълга и оплетена история. — Защото върховният повелител Призмата беше наш сговорчив приятел и съюзник въпреки тайния сговор със своя баща. И защото му остават най-много пет години. Баща му — истинският ни враг, има още по-малко време. Можем да проявим търпение към предизвикателството и да си върнем онова, което ни принадлежи, след смъртта му, без да всяваме смут сред вярващите.
„Реликвата я няма от шестнайсет години и не сте опитали нищо, за да си я върнете? Не вярвам. Сигурно сте се провалили с гръм и трясък, а после сте били предупредени, че при повторен опит отмъщението ще е страшно. Магистериумът не е чак толкова търпелив.
Оролам, той ме лъже. С лекота. Наслагва лъжа върху лъжа. Как е възможно Висш луксиат да лъже толкова безметежно?“
— Но има един младеж, който дойде наскоро в Хромария — Кип Гайл. Отначало го наричаха копеле и Висшите… ние… помислихме… — Едва не издаде кои са съмишлениците му в Магистериума. — Допуснахме наивно, че въпросът е приключен. Родът Гайл няма наследници, а и Гавин не прояви желание да ги осигури. Помислихме, че дори да не предприемем нищо, реликвата ще се върне при мас. Но те го обявиха за законен син. Явна лъжа, но това означава, че той става наследник. С появата на Кип отнемането на реликвата става не просто оскърбление, което щеше да бъде заличено с времето. Сега е заплаха да загубим могъществото си и да ни изтикат встрани от властта завинаги.
Значи според Магистериума цялата му власт се крепи на тази реликва.
— Но самото момче — казвам аз — може би ще се вслуша в гласа на разума. Може би ще я върне. Той все още е невинен.
— Това е война. В нея и невинни умират заради греховете на властниците.
Брат Таулеб си въобразява, че говори за греховете на Андрос Гайл, но аз не споделям неговата увереност. Да, във войните умират невинни хора. Неизбежно е, когато катапултите запращат камъните си срещу крепостни стени, да умрат и деца в къщите зад тези стени.
Но да убиваш съзнателно деца съвсем не е същото.
— Когато Магистериумът стане слаб — казва ми брат Таулеб, — всичко сторено от всеки луксиат губи силата си. Ние се грижим за бежанците от войната, но без власт как да изкопчим от Спектъра пари, за да пратим при тях луксиати и да осигурим най-необходимото? Ние храним бедняците. Ние поддържаме живота на прокажените. Ние лекуваме болните. Повечето пари са от дарения, но понякога не можем да ги получим навреме. Представи си как след наводнения в крайбрежните равнини на Пария трябва да чакаме, докато всички в Седемте сатрапии научат, съберат пари и ги изпратят с кораби, а ние чак тогава купим каквото е нужно и изпратим луксиатите при бедстващото население? Ще минат месеци. Колко невинни ще умрат през тези месеци? Ако сме безсилни, как можем да правим добрини?