„За разлика от мен.“
— Стига — заповяда Андрос.
— Стига ли? — изпищя Тизис. — Стига значи?!
Андрос я зашлеви със същата невъзмутимост, която бе изписана на лицето му. Широката му длан изплющя по бузата и шията ѝ. Главата на Тизис се отметна встрани и тя се свлече на дебелия килим, без дори да протегне ръка, за да смекчи падането. Загуби съзнание. За миг Кип се уплаши да не е мъртва.
Безпокойството явно се мярна и в главата на дядо му — той коленичи и опипа шията ѝ. Олекна му веднага и се изправи.
— Всичко се нарежда неочаквано добре — отбеляза Андрос. — Гринуди, прибери ножа. Подай ми халата. След това се погрижи за лейди Маларгос. Тя се смущава лесно, затова я покрий с нещо, преди да използваш солите за свестяване.
Докато робът нагласяше халата на голите му рамене, Андрос погледна Кип.
— Значи си получил бележката ми. Не те очаквах толкова скоро. Предполагах, че първо ще се цупиш. Ела да седнем в дневната.
Кип тръгна след него към голямата стая на покоите, където толкова пъти бяха играли на Девет крале. Все едно всичко беше както винаги.
— Дори няма да отречеш? — попита с недоумение. — Попилял си стаята ми и си залял леглото с пикня. Съсипал си всичко. И си ми откраднал парите.
— Е, не го направих лично. Искаш ли бренди?
— Не, не искам проклетото ти бренди!
— Жалко.
Въпреки отказа Андрос напълни две чаши и сложи едната пред Кип. Настани се в креслото си и посочи стола срещу него.
— Да познаваш изтънчените алкохолни напитки е, общо взето, безсмислица, но си струва. Хората уважават онзи, който знае за разни дреболии повече от тях, особено когато дреболиите са скъпи. Това важи преди всичко за питиетата.
— Виж какво ще ти кажа — започна Кип и го обзе досада. Напоследък изричаше тези думи твърде често. Защо не започваше направо? — Виж какво ще ти кажа… — „Адове, за втори път!“ — Не съм изненадан, че си разпердушинил стаята ми. Ти се опита да ме убиеш, никаква твоя низост няма да ме учуди. Не ме изненадва дори това, че си признаваш охотно. Знам, че ти харесва да гледаш как хората се гърчат. Струва ми се, че си бил затворен прекалено дълго тук, докато си се превръщал в цветен бяс, и си искал хората да идват при тебе, за да не чуваш само сведения от втора и трета ръка. Научил си се да им натриваш носовете, за да изпитваш възбудата, че все пак имаш някаква власт в този свят. Разбирам всичко това. Ти си един жалък доброволен затворник, който изведнъж се е озовал на свобода и не се приспособява много успешно към промяната.
Очите на Андрос, искрящи от веселие допреди секунди, се превърнаха в бездънни кладенци на мрака. Той отпи глътка бренди. Сякаш гледаше как Кип сам си копае гроба.
— Друго не разбирам — продължи Кип. — Как е възможно да си толкова тъп? — Извита вежда беше единственият отговор. — Аз съм един от вас. Аз съм Гайл, колкото си и ти. Защо си втълпи, че можеш да се държиш толкова пренебрежително с един Гайл и да ти се размине безнаказано? Питам, защото съм същият като тебе. Също толкова бездушен и прозорлив, а когато ме предизвикат — също толкова зъл и жесток. Имам само тънко покривало от доброта върху същината ми на Гайл, дядо, но не мога да си представя колко трябва да си изкуфял, за да не забележиш колко е тъничко то.
— Хъм… Думи като смрад на пръдня — каза Андрос и размаха ръка, сякаш го дразнеше воня. — Подбираш ги все по-изкусно, но не опитвай игричките си срещу мен. Минахме през това, предостатъчно беше. Кип, нищо у тебе не вдъхва страх. Дори името ти е смешно. — Подхилваше се снизходително. — Думи без действия нямат тежест. Ако ги запратиш срещу стената, какво ще стане? Нищо.
Кип се питаше дали е по-бърз в притеглянето от Андрос и Гринуди. Искаше да убие и двамата. Искаше да се изпикае върху Андрос, за да му покаже какво мисли за него. Не му се вярваше обаче да се отърве жив, а след като изстреля целия си словесен заряд в лицето на Андрос Гайл и не уцели нищо, изведнъж се почувства уязвим, празен. Засега барутът му бе свършил. Оставаше си копеле, чието признаване за законен син висеше на косъм, сам срещу главата на рода Гайл, когото оскърбяваше. Обсипваше с обиди и неуважение самия промахос.
И можеше да разчита само на факта, че изобщо не го вълнуваше дали ще се погуби сам. Слабичък боеприпас. Направи каквото беше по силите му, за да не допусне на лицето си внезапната уплаха, но ако имаше чувство, което усетът на Андрос Гайл откриваше незабавно, това беше страхът. Той се хранеше със страха на другите.