Щом жената започва да тича, поклащането се ускорява. И преди да видя нещо повече, гледната точка се завърта и полита шеметно, когато острието се забива в женски хълбок, издърпано е окървавено и е поднесено към гърлото на жертвата.
Сега виждам лицето на другата жена. Ирисите са обагрени в червено до половината на халото, зениците са разширени от страх и болка. Нападателката я хваща за ръката, завърта я към боядисана в червено стена.
Притеглящата се опомня, попива червена светлина, бялото на очите ѝ сякаш се запълва с цветен дим… но убийцата чака тъкмо това. Обсидиановият ръб се врязва в шията ѝ отстрани и изведнъж черният блещукащ кристал някак оживява. Шурти кръв и не мога да различа дали плъзналата по костта на оръжието червенина е от кръвта, или е собствено сияние.
Виждам как цветът се изцежда от бялото в очите на умиращата жена, но не както е естествено за притеглящ, щом престане да поена светлина, а много по-явно. Все едно нещо изсмуква живота от нея. Около ирисите ѝ вече има само снежна белота, после се случва невъзможното. Алените ѝ ириси избледняват и цветът се губи. Докато животът гасне в очите ѝ, те отново са наситени с кафяво както в детството ѝ.
Но както белезите на боеца не изчезват след смъртта му, така и белезите на притеглящата си остават — нейният цвят не изчезва от очите напълно.
Убийцата не се помайва, завлича предпазливо мъртвата в някаква ниша, затрупва трупа с боклуци и избърсва с наметалото на жертвата ръцете си и острието. После го прибира и вече виждам само тъмнина.
Оставам много дълго в нея въпреки движенията, които долавям. Дали убийцата тича? Губя представа за времето. Не знам дали не съм тук от цяла вечност.
Острието е извадено в стая, осветена с фенери, и подадено на прегърбена старица. Тя го измива в леген. Но кръвта остава в диаманта. Нали беше диамант?…
Но сега, след изплакването във водата, е рубин.
Само че не е обикновен рубин. Оттенъците се завихрят, пулсират като сърце. Старицата се засмива тържествуващо. Доближава до живия кристал лупа и го разглежда придирчиво през нея.
Отива до един тезгях и поставя рубина в съвсем малко менгеме. След няколко минути е пробила в кристала миниатюрна плитка дупчица. Доволна е от направеното и подготвя стаята. Маха всичко друго от тезгяха и грижливо разстила върху него дълго наметало, което ми изглежда мътнокафеникаво. Издърпва скрит в яката нашийник от гъвкав метал. Пъстри верижки го свързват с плата. Старицата е сръчна, нагласява нашийника така, че да подреди спретнато оплетените верижки.
Придърпва табуретка и си слага очила с безцветни увеличаващи лещи. Отново взема рубина и маха стъклото от фенера. Завинтва в малката дупка пръчица от кост и обсидиан и гаси фенера.
Под звуците на вериги и зъбни колела се появява тясна светла ивица. Таванът се отваря и пълноспектърната светлина на слънцето нахлува в стаята, отразява се от огледала и се събира в ярки лъчи към ръцете на старицата. Тя хваща с два пръста пръчицата и поднася рубина към светлината.
Пръчицата почервенява и старицата започва да нанася цвета като мастило по оголените верижки там, където се съединяват с нашийника. Пръчицата сияе от луксин, който верижките попиват. Цветът на наметалото се променя, става по-червеникав, докато тя докосва верижка след верижка. И когато привършва заниманието си, виждам, че и рубинът е напълно изцеден от цвят като очите на убитата.
Старицата цъка с език, докато проверява какво е направила. Оставя кристала настрана, плъзга длан по плата и връща нашийника на мястото му в яката. После казва:
— Аз свърших своята част от работата. Но за да стане това наметало искрящо, трябва да си намерите Призма, за да ви даде доброволно живота и волята си. — Засмива се, смехът ѝ е като лай. — Или си имате подръка някой друг, способен да разцепва светлината?
63.
Тея вървеше във вечерните тълпи, за да прочисти главата си от умората, натрупана в следобедната тренировка с Черната гвардия. Кип пак не беше дошъл. Случваше се все по-често, но все пак той не изоставаше. Карис Гайл го обучаваше всеки ден, а когато идваше на тренировките, го наглеждаше лично Трепери-юмрук, пък и другите в групата не пропускаха нито един случай да му подскажат нещо. Кип вече бе заслужил мястото си в група Алеф. И не само с ума си.
Добре де, преди всичко с ума си.
Хората все се блъскаха в Тея. Нямаше кесия на колана си и не изостряше бдителността си до краен предел, но си беше досадно. Понякога имаше полза, че е дребничка, но ако трябваше да се провира в навалица и искаше да не тъпче на място, трябваше да е пъргава във всеки миг, да заобикаля и да използва пролуките, което отдавна ѝ бе станало навик. Това обаче изобщо не помагаше на спокойния размисъл, към който се стремеше в момента. В командир Железни никой не се блъскаше, поне случайно.