„Да бе, защото доскоро живях толкова охолно и спокойно.“ Кип остави резките думи зад стиснатите си зъби и се престори, че приема заяждането добродушно.
— Стига съм тънал в благоденствие — подхвърли с усмивка. — Време е да се стегна и да свърша малко работа.
— Точно така — похвали го Бъскин. — Е, да не се бавим.
Наистина беше смайващо нисък. Дори с глупашките си дебели подметки.
Но Кип изведнъж загуби всякакво желание да тръгне с тези двамата. Надушваше нещо гнило. Никога не се бяха държали враждебно с него. Имаше някаква причина да са се наежили така. Да не ги е обидил неволно? Дали не се сбъдваше предупреждението на баща му — че няма да им хареса, че всичко ще му бъде поднесено на тепсия?
„Каквото и да ми струва, поне ще ми е по-леко, отколкото на Литос — родителите му го скопили с надеждата, че така ще се вмъкне по-лесно в Черната гвардия.“
А и Кип за пръв път получаваше шанс да участва в издирването на баща си, макар и не пряко. Побърза да събере снаряжението си.
— Готов съм.
65.
Тея и Круксър се натъкнаха на Винсен още при следващата пресечка. Круксър се поколеба. Не познаваха Винсен като останалите, но сега и той беше в групата.
— Ще имаме нужда от помощта на всеки, когото намерим — напомни Тея, но остави решението на него.
— Някой ще се опита да убие Кип — каза Круксър на Винсен. — Отиваме на пристанището, за да им попречим.
Трябваше да му се признае, че и да беше прав, и да бъркаше, поне не се двоумеше дълго. А склонността да се доверява и да вярва в хората може би щеше да му навлече смъртта накрая, но тя означаваше и че кръгът от онези, които го харесваха и търсеха одобрението му, непрекъснато се разширява.
Винсен примига. Само веднъж. Тея не го бе виждала да показва изненадата си по-изразително.
— Значи няма нужда да тичате към пристанището. Разминах се с Кип преди няма и две минути. Каза, че ще участва в издирване на цветна напаст с Литос и Бъскин, но те поискали да се срещнат на Малкия хълм. Отиваше натам.
— В бордеите? Защо там и защо поотдел… — зачуди се Круксър.
— По-малко свидетели — прекъсна го Тея. — Ако излязат в морето и се върнат без него, веднага стават заподозрени. А когато се срещнат някъде сред копторите, ще го убият и ако никой не ги види, ще се измъкнат безнаказано.
Круксър отдели миг да се вгледа в нея.
— Тея, понякога ме плашиш.
— Ще си взема лъка — предложи Винсен.
— Само по-бързо — помоли Круксър и изръси гадно проклятие. — Черногвардейци, Тея! Как ще убием черногвардейци?
— Като ги издебнем — отвърна тя.
— Не говоря за това.
— Знам.
Гледаше я и неочаквано тя видя момчето у него.
— Как са могли?!
— Остави този въпрос за по-късно… капитане.
Мъката си остана в очите му, но момчето изчезна.
— Така… Действаме както в специално занятие. Възможно е да грешим, затова ще ги следим колкото може по-отблизо. Ако са гузни, може да проличи по безпокойството им. Тея, от твоя парил няма полза на голямо разстояние, затова искам от тебе да си плътно зад гърбовете им. Ако ни дадеш знак, ще стреляме. И ако ги видим да вадят оръжия, ще стреляме.
— Взех го — съобщи задъханият Винсен. Бе облякъл и обикновени дрехи.
Държеше две оръжия — един от големите си тисови лъкове, по-дълъг от самия него с цяла стъпка, и по-обикновен, който подхвърли на Круксър.
— Ако се окаже, че сме сбъркали — каза Круксър, — ще ни обявят за предатели. И ще ни пратят пред съда на Оролам. А дори не знаем дали Трошача е онзи, за когото го смятаме.
— Познаваме го — отсече Тея. — Това ми стига.
— И на мен. Винсен, ти какво ще кажеш?
Винсен само вдигна рамене. Както винаги приличаше на зареден мускет и нехаеше накъде ще се прицелят с него, ако му позволят да гръмне.
— Да вървим! — нареди Круксър.
Втурнаха се презглава, без да мислят какво може да си кажат минувачите. Круксър беше толкова висок, че наглед само подтичваше, но Тея се напрягаше докрай, за да не изостане.
Щом стигнаха на Малкия хълм, продължиха с бърза крачка, но не по-припряно от мнозина наоколо, които ценяха времето си. С намигване и сърдечна усмивка Круксър убеди една старица в пекарна да им каже дали оттук са минавали черногвардейци и накъде са се запътили.
Действаха по-припряно отколкото при всяко друго проследяване. Имаше по-голям риск да налетят на онези, които трябваше да издебнат. Бъскин и Литос поне не знаеха, че са се превърнали в мишени.
Малкия хълм си беше тирейски бедняшки квартал. Не чак толкова опасен, поне през деня, но стигаше да погледнат мнозина от обитателите му, та произходът им да проличи веднага. Почти половината жени носеха дълги туники над панталоните, мъжете предпочитаха туники с шарки в зелено и черно, по-торбести от дрехите по тялото, каквито си подбираха повечето жители на Големи Яспис. Най-много се набиваше на очи, че куполите на сградите в тази част на града бяха или съвсем малки, или отворени. Тирейците харесваха покриви, които им служеха като допълнителна стая на открито.