Тея спря пред купчината. Можеше да се покатери по нея, но парчетиите още мърдаха и се наместваха. Пак загубено време. Адове! Кип…
Той бе изпреварил всички. Тя се взираше трескаво през прахоляка, който бързо се слягаше в пороя. Не го виждаше никъде из рибния пазар отвъд отломките. О, не! Не, не, не…
Сърцето ѝ сякаш спря. Навсякъде писъци и ужасено цвилене, но ушите ѝ просто не ги чуваха. Тя притегли факел от парил, лъчите му проникнаха през мътилката във въздуха. Тея се хвърли напред, сети се в последния миг да придърпа пред лицето си плат, за да не нагълта прах. Земята пред нея беше отрупана с късове мазилка, парчета огледално стъкло и… ето там, милостиви Оролам — труп. Дали беше…
Вкопчи се в ръката, която стърчеше, и дръпна. Извади я откъсната под рамото измежду камъните. Вцепени се, стиснала окървавената ръка — хем уплашена до полуда, хем студено разсъдлива. Ръката беше твърде кльощава, за да е на Кип. А кожата… прекалено зацапана и безцветна в зрението ѝ за парил. Върна се във видимия спектър, но още беше прашно. Не различаваше нищо. Обърна ръката и пак погледна в парил.
Нямаше белези на притеглящ по дланта и китката. Ръката не беше на Кип, а на роба в падналата кула. Но защо беше останал горе посред бурята? Захвърли откъснатата ръка. Какво я интересуваше някакъв си роб?
Някаква частица от ума ѝ улови тази мисъл и сякаш я издълба на каменна плоча. Щеше да я тормози дълго — но по-късно. Сега ѝ беше все едно. Кип… Всеблаги Оролам, къде беше Кип?!
Внимаваше къде стъпва и оглеждаше навсякъде в парил.
Отломките пред нея се слегнаха и откъм тях се чу кашлица. Тя доближи пъргаво, но предпазливо.
Беше Кип, краката му по-високо от главата. Беше се обвил в яйце от луксин при падането на арката, но щом въздухът му бе свършил, беше разпилял луксина.
Тея го хвана за ръката, помогна му да седне, после и да се надигне. Целият беше омърлян и тежките капки вече превръщаха полепналия по кожата му прах в кални струйки.
В първия миг, докато се измъкваше от притисналите го парчета, изглеждаше втрещен от страх, но Тея не успяваше да съчетае в ума си този ужас със смайващата дарба на притеглящ, която бе проявил преди малко. А той я зяпаше ококорен, дишаше тежко и още кашляше.
Тя понечи да откъсне парче плат от дрехата си, за да има и той през какво да диша. А Кип я награби в мечешка прегръдка.
Отначало Тея се стъписа. После някаква буца в нея внезапно се стопи. Никой не я бе прегръщал толкова отдавна, че дори не помнеше кога се е случвало. А това… Все едно чуваше: „Толкова се радвам да те видя, толкова си ми скъпа.“ О, богове… В този допир на телата имаше признание отвъд думите, имаше радост, която казваше само истината. Но тя беше прекалено изненадана от внезапното му завръщане, след като вече го бе сметнала за мъртъв, от понеслия я потоп на чувствата. Не вдигна ръце да отвърне на прегръдката въпреки всевластното, помитащо желание да го направи. Искаше да се вкопчи в някого… не в някого, не просто да знае, че е свързана с друг човек, макар че и това го имаше… а с Кип, със своя приятел.
Най-добрият ѝ приятел. Този, който наистина я виждаше.
Потопът в нея изтръгваше и отнасяше боклуците на всички предубеждения, на всички предразсъдъци.
Кип си дръпна ръцете, внезапно засрамен, защото тя не отвърна на прегръдката. „Не!“ — отекна писък в главата ѝ. Но ръцете ѝ я предадоха и не шавнаха.
„Оролам, не исках да стане така!“ Тея обаче нито помръдна, нито каза нещо.
Бяха в края на покритото с отломки място. Само че беше късно. Кип си сложи сините очила и отново притегли стремглаво, сякаш това беше нищожна дреболия. След две-три секунди имаше сини стъпала до ръба на сградата, където още стояха Круксър и Винсен.
Качиха се при тях. Двамата не се бяха отказали да довършат гонитбата — приличаха на хрътки, готови да се нахвърлят върху дивеч. Круксър посочи и каза:
— Ето го!
Бъскин вече се измъкваше от пазара. Още имаше хора, които опразваха сергиите си. Винсен бе сложил стрела на тетивата, но не я опъваше. Още не можеше да стреля, а никой няма сили да задържи дълго изопнатата тетива на голям лък.
Бъскин се провря между крайните сергии. Огледа се със свирепа усмивка. Плъзна пръсти под брадичката си и после махна с ръка към тях в просташки поздрав. Обърна им гръб и се отдалечи.
Винсен опъна огромния лък, яките мускули на гърба му помогнаха да застине в тази поза, докато хора тичаха напред-назад и му пречеха да се прицели добре. Стрелата трябваше да прелети поне двеста крачки. Млада майка се мъчеше да отведе три деца от улицата, но не ѝ стигаха ръцете — с едната стискаше някакви инструменти, с другата дърпаше заинатилите се хлапета, поне едно от които плачеше, та се късаше.