— Винсен, много е далече — унило каза Круксър. — Не можеш…
Винсен пусна стрелата.
Тея долепи длан до устата си — не се съмняваше, че ей сега ще види гибелта на дете.
Полетът на стрелата беше прекалено бърз, та очите им да го проследят. Всички се взираха в Бъскин — той стигна до един ъгъл, озърна се… и падна на една страна, стрелата щръкна между ребрата му, пробила и ризницата под дрехите.
Бързо минаха през вече безлюдния пазар. Бъскин беше мъртъв. Никой не се мотаеше наоколо. Никой не искаше да се забърква в смъртоносна разпра, която не го засяга. Особено насред разбесняла се стихия, която можеше да овъгли с мълния и добрия, и злия.
Щом се увери, че е убил Бъскин, Винсен най-после свали тетивата от дългия тисов лък. Не личеше да е развълнуван, но в очите му все пак имаше задоволство. Круксър го зяпаше невярващо, и то не заради изумителната точност на изстрела.
— Винсен, как не те достраша? — попита Кип. — Тук гъмжеше от хора. Защо стреля по него при толкова невинни наоколо?
Винсен ги изгледа поред. Тея вече бе убила човек и никога нямаше да забрави плачливия си потрес след това. Отначало не успяваше нито да проумее, нито да приеме случилото се. Накрая се примири, че след онзи ден никога няма да е същата, затова вече не съдеше прибързано хората, които наглед оставаха безчувствени, когато отнемаха живот. Всеки се справяше с това посвоему. Не откриваше обаче в очите на Винсен стъписване, което да подсказва, че още не осъзнава какво е направил. Погледът му оставаше буден и остър. Бъскин беше гадна твар, от която трябваше да се отърват. И Винсен го бе направил. Какво друго имаше да се каже?
Винсен сви рамене и каза:
— Не ми пукаше, че може да не улуча.
66.
— Защо докладвам на тебе, а не на командир Железни? — попита Кип.
Щом влезе в покоите на Призмата, той зае стойка „свободно“ като същински черногвардеец — изправен гръб, стъпалата на широчината на раменете, ръцете зад гърба. Сивите новобрански дрехи бяха възшироки и торбести, не като шитите по мярка и наситени с луксин униформи, които черногвардейците получаваха след полагането на последните обети. Въпреки това Кип имаше вид на боец и Карис забелязваше промяната у него.
В очите му вече се виждаше не само ярката синева, с която се бе родил. Зелени ивички около зениците, множество мънички искрици синьо в ирисите, озарени и с червено на звездички и пламъчета. Ако се вгледаше отблизо, би открила и всички останали цветове. Потисна желанието си да го укори, че изгаря живота си толкова бързо, защото не искаше да си позволи такова лицемерие. Още беше тантурест и може би щеше да си остане такъв, но детската пухкавост на лицето му вече я нямаше. Застанал тук решителен и малко ядосан, че го карат да прави нещо, в което не намира смисъл… приликата му с младия Гавин Гайл беше неоспорима.
А и въпросът му беше основателен и заслужаваше по-добър отговор от лъжата, която Карис бе подготвила.
— Командир Железни е твърде зает напоследък. Аз ще те изслушам и разпитам, ще предам всичко важно и на командира, и на Бялата. Макар че вече нямам официален пост, сега сме във война и всички правим каквото се изисква от нас.
Кип не криеше колко е уязвен.
— Значи това дори не е толкова важно, че да отида направо при командира? Предателството на двама черногвардейци и тяхната смърт?
— Войната разкъсва сатрапиите. Предателството е всекидневие. Знаеш ли колко черногвардейци загубихме при прочистването през последния месец?
— Шестима — отговори Кип.
Тя помълча и кимна.
— Вярно.
Понякога ѝ се струваше, че Кип е улисан в своя свят, както е присъщо на повечето шестнайсетгодишни. Но може би той следеше по-внимателно какво се случва около него, отколкото изглеждаше.
— Разкажи ми всичко — нареди Карис.
Той се подчини. Не прозвуча като доклад на опитен черногвардеец, но за новобранец, който дори не знае точно какво се иска от него, беше превъзходен.
— Започни отначало — каза тя.
Този път Кип разказа събитията по-подредено и ясно, с по-малко вметнати „о, това щях да го забравя…“ Но към края се запъна и си потърка челото.
— Нямаше да… На никого няма да помогне, но…
— Трошач, очаквам от тебе искреност и откровеност — напомни Карис.
— Тогава не разбрах, а после всичко се забърза толкова, че ми се губи, но точно преди първата стрела да повали Литос, го чух как каза: „Мамка му, не мога да го направя“.