Карис се смръзна чак до костите.
— И какво означава това според тебе?
— Изобщо не се замислих. Трябваше да догоним Бъскин. Но сега съм убеден, че накрая той се отказа. Мисля, че извади ножа, за да нападне Бъскин, а не мен.
„Литос… Милостиви Оролам!“ Карис не можеше да отпъжда повече собствените си спомени за дългурестия скопец. Неуморният шегаджия със заразителен смях все вземаше на подбив младоците в Черната гвардия, мажеше с огнен балсам фланелите им, пускаше скорпиони в ботушите им (предварително обвиваше жилата с твърд луксин — не беше злобар, просто обичаше да се майтапи).
Откритието, че Литос може да се е отказал от измяната в последния миг, незнайно защо ѝ се стори по-покъртително от студената мисъл, че вероятно са го измамили или изнудвали.
И е бил убит, преди да докаже, че остава верен на обетите си. „О, Литос…“
Как би могъл Кип да каже на приятелите си: „Между другото, единият от двамата, които убихте… беше на наша страна.“
— Докато издъхваше, промърмори нещо за някакъв луксиат — добави Кип. — Не чух добре. Умря, преди да ми обясни.
Гласът му остана спокоен и все пак ѝ напомни, че това момче може да изглежда като войник, да стои като войник, да рапортува като войник, но още е момче.
— Съжалявам, Кип.
— Прав ли съм да не им кажа? — попита той рязко. Не искаше от нея разбиране и съчувствие точно сега. — Командирът вечно повтаря, че ние не се боим от истината, че тъкмо това отличава черногвардейците. Помагам ли на групата си, като мълча, или ги предавам със съмнението си, че няма да могат да понесат истината?
— Кой уби Литос със стрелата? — попита Карис, макар да знаеше от доклада му.
— Винсен. — Кип дори се учуди на разсеяността ѝ.
— Той как би приел казаното от тебе?
Кип се намръщи.
— Винсен си е… особен. Да убива не му тежи колкото на останалите. Или никак.
— Има и такива хора, макар че са малко — каза Карис. — Може би ако кажеш на Винсен цялата истина, той ще ти отговори, че Литос изобщо не е трябвало да бъде там. И че сам си е изпросил стрелата, защото не ви е оставил никакъв избор. А Литос би се съгласил, ако можеше да го чуе, не мислиш ли?
— Толкова ли е просто за някои хора?
— Да, някои хора са точно такива, каквито изглеждат.
— Това не ме удовлетворява — троснато каза той.
Кип като че се сърдеше… и то на нея. Заблудени емоции на младостта — или имаше някаква по-особена причина? И тогава той попита:
— Кога разбра, че обичаш баща ми?
Все едно съдра превръзката от рана.
— Моля?…
Но той не повтори въпроса.
— Това е твърде лично — възрази Карис.
— Всъщност не е.
Идеше ѝ да го шамароса, но след миг проумя, че по-скоро би изляла гнева си върху Дазен, който бе натрупал толкова тайни. А сега, за да опази тайните на мъжа, който може и да беше мъртъв, тя също беше принудена да лъже.
— Имаше танци. На Бала на лукслордовете. Танцувах и с него, и с брат му. Мисля, че тогава се влюбих.
— Значи винаги си обичала Гавин? — попита Кип.
Тя откри клопката навреме, за да изпелтечи:
— Край на… край на този разговор!
— Но ти си се опитала да избягаш с Дазен. Защо ще ти щукне, ако си обичала Гавин? Дазен е бил по-малкият брат. Не би спечелила нищо, ако се омъжиш за него. Не може да си имала друга подбуда за такова решение освен любовта.
— Бях млада.
— И аз съм млад, но това не ме подтиква да съсипя света.
— Нямаш представа за какво говориш! — възкликна Карис.
— Да. Защото всеки път, когато задам подобен въпрос, чувам само лъжи и увъртания.
Тези думи отнеха напора на гнева ѝ, но изобщо не ѝ върнаха спокойствието. Кип беше прав. Заслужаваше да чуе истината, а не биваше да я научи. Смяташе баща си за свой чичо и обратното. Обичта и омразата му бяха насочени погрешно.
— Кип… — започна тя тихо. — Колко пъти разказа историята за своето участие в битката при Ру?
— Не знам.
— О, знаеш.
Той помълча и отстъпи.
— Веднъж или два пъти, когато седях с моята група да пийнем. Дори някои от тях… се развълнуваха излишно. Стори ми се някак… непристойно.
— Кип, аз бях с тебе там, ти не направи нищо лошо. Дори стана героят на деня.
Думата се свлече между тях — зле скроен плащ, който той не искаше да наметне на раменете си.
— Кип, всички се държахме храбро — настоя Карис. — Всички изпълнявахме дълга си, но твоите действия наклониха везните. А ти не искаш да се връщаш към това, защото който не е бил там, няма да вникне в ужаса да видиш как онзи остров оживя и се опита да ни погълне, как онези мъже и жени се преобразяваха във великани, как Призмата се оказа безсилен. Той, който може да върши всичко с лекота, както диша, беше безпомощен. Ти постъпи като герой, провървя ти и само това има значение. Само че знаеш като всеки друг воин колко лесно беше да не ти провърви, колко много други още по-храбри бойци са извършвали още по-величави подвизи, но понеже са били победени или никой не ги е видял, хората никога няма да чуят за тях.