Кип преглъщаше и мълчеше. Накрая се оплака:
— Бая Ниел не може да си държи устата. Чух песен за това. Песен! Използвали стара кръчмарска мелодия и вмъкнали моето име! Направо щях да повърна.
— Не беше Бая Ниел — увери го Карис.
— Какво?!
— Аз бях. Поговорих с някои от най-прочутите менестрели в Ясписите.
Той се намръщи, като че бе научил за непоносима подлост.
— Но нали ти… ти разбираш? Как си могла?
— Направих го, защото е вярно. Не е цялата истина и може някой да не разбере каквото чуе, но това не е основание да крием истината като скъперници. А и може да дойде ден, когато ще се нуждаеш от Име.
— Не ми трябва още едно име — възрази Кип пак с глас на нацупен хлапак. — И сега си имам прекалено много.
— Не говоря за обикновено име като Кип, а за Име като Трошача.
— И това не искам.
— Не съм свършила. Трудно ти е да разказваш за битка, в която всички се проявихме доблестно. Ти не се провали. Ти не стреля с мускет тъкмо в мига, когато някой твой приятел се е изпречил пред цевта и куршумът му отнася лицето. Ти не показа страх през онзи ден. Бихме се срещу невъобразимо силни врагове и дори да не победихме, поне не беше победа и за тях. — Устата ѝ пресъхна, защото бе дошло времето да наплита истини и лъжи, а той никога нямаше да ѝ прости това. — Във Войната на Лъжепризмата нямаше битки, в които доброто и злото да са толкова рязко очертани. Нито една. Как да разкажеш какво си извършил, ако за самия тебе всичко извършено изглежда зло? Когато твои приятели са загинали заради твоята страхливост? По-малко мъчително ли е да обясниш как за малко не си умрял, защото собствените ти сродници са те изоставили, макар че е било лесно да те спасят? Човек може да е бил герой в някой ден и страхливец в следващия. Понякога разказите за нашите подвизи само ни напомнят за нашия страх.
— Мои побратими и посестрими от Черната гвардия се сражаваха срещу братовчеди, които са срещали стотици пъти — продължи тя. — И ги убиваха. Или срещу съученици, с които заедно разигравахме магистри в класните стаи. Срещу любими, с които сме споделили първата целувка. Самит се бе увлякла безнадеждно по един толкова красив благородник, че чак не беше за вярване. Неговият род премина при врага. Самит била в щурмовия отряд, който проникнал в един град и спипал онзи благородник със съратниците му и техните семейства в голяма конюшня. Залостили вратите на конюшнята и я подпалили. Тя го слушала как умира в пожара, как я моли да се смили не над него, а над семейството му, приклещено вътре. Самит обичаше конете. Намираше в ездата утеха от грижите си. Сега яха кон само ако се налага. Чувства се недостойна, след като е изгорила двеста и седемдесет от тези невинни създания… и всички хора в конюшнята. Тогава е била на шестнайсет.
— Не знаех… — промълви ужасено Кип.
— Защото никой боец не споделя такива случки охотно. Дори когато се напие.
— А ти и баща ми също можете да разкажете такива истории, така ли?
Тя се чудеше какво да прави. Колко близо до истината можеше да остане?
— Да не са още по-лоши? — попита Кип сърдито.
— Не можеш да премериш чии душевни рани са по-лоши.
— Има нещо, за което трябва да попитам… — каза той. — Майка ми ми остави бележка с молба да отмъстя на баща ми. Тя беше… — Преглътна, но продължи упорито: — Беше пристрастена към дрогата, беше лъжкиня и само Оролам знае още каква. Чудя се не е ли била мъкнеща се с армията проститутка, на която той накрая се е наситил, но преди да издъхне, тя каза, че… че Гавин бил насилник. Не е вярно, нали?
Насилник. Незнайно защо паметта на Карис не я пренесе тутакси в онази страшна спалня, където лежеше безволно на гръб, пияна до безчувственост, и мечтаеше да изпадне в безсъзнание или поне да се противи. Вместо това се сети за дългото тътрене към дома си, за срама от откъснатите копчета, заради които не можеше да се загърне по-прилично с дрехите, за извърнатите погледи на стражниците, покрай които минаваше. Никой дори не ѝ предложи куртката си. Що за твари не биха дали куртка на младо момиче, което върви покрай тях полуголо и опозорено?
Впи поглед в очите на Кип и му каза спокойно: