— Баща ти не е насилник.
Да, мъжът, който го призна за свой син, наистина не беше насилник.
— Воювал е — напомни Кип. — Сигурна ли си?
Колебливото ѝ мълчание се проточи прекалено. Той се нуждаеше от увереност. Не бива да оставиш съмнения у човек, който ти е задал такъв въпрос. И Карис добави:
— Веднъж в леглото му се стори, че викам не от удоволствие, а от болка. Толкова се смути, че… че не можа да продължи. Не е присъщо за насилник, как мислиш?
Отначало Кип като че не разбра думите ѝ, после се изчерви от смущение.
— Аз… ами… май това беше повече, отколкото исках да науча.
Карис се прокашля. За нея това беше повече, отколкото искаше да сподели. И тя се изчерви. Все пак беше необходимо.
— Значи ти стига?
Той се загледа в пода.
— За това ли? Чух предостатъчно. Никой не иска да слуша как родителите му са… Да де, единият родител… Както и да е.
Родители. Все едно Дазен и тя бяха бащата и майката на Кип. Дазен в ролята на Гавин бе обявил момчето за свой син, а след това се ожени за нея. И това я правеше майка на Кип в някакъв смисъл, така ли?
„Родители“. Една изтървана думичка. В множествено число. Майка. Докосна в душата на Карис нещо толкова изстинало, че сякаш целият свят се покри с лед в точката на допира. И ледът се напука и се разпадна подобно на мечтите на едно момиче да живее като принцеса, докато се прибираше само в студената нощ с мокри очи и мокри бедра.
Кой можеше да е внушил на Кип тази нелепост? Дали всекидневните ѝ занимания с него месеци наред? Бяха я изиграли да се държи като майка. Да проявява грижи, които могат да бъдат сбъркани с обич.
Онази кучка…
Бялата го беше направила нарочно.
Какво я беше подтикнало? Сигурно беше научила от шпионите си, че когато Гавин бе изчезнал, Карис бе плакала заради кървенето с поредния лунен цикъл, заради напразните си надежди да е заченала от една-единствена нощ с него като в приказките.
Но преди ѝ бе стигнала една нощ, нали? Още беше момиче и не можеше да понесе, че ще има дете. Щом помисли за това, в душата ѝ се събраха черни облаци. По-добре да не задълбава сега. Разбира се, Бялата беше помислила, че Карис иска дете. Наближаваше краят на плодовитите ѝ години, а бе загубила мястото си в Черната гвардия, може би щеше да загуби и Гавин. Казала си беше, че Карис копнее да има нещо свое… нещо тяхно, за да знае, че всички направени жертви не са били напразни.
Бялата се опитваше да ѝ пробута Кип като неин син просто защото смяташе, че Карис никога не е имала свои деца. Не знаеше. Тайната ѝ не беше разкрита.
Как да обвини Бялата, че се опитваше да играе с чувствата ѝ? Нали постъпваше по същия начин с Кип — лъжеше, за да го опази от някаква непоправима постъпка. Защото ако Кип научеше прекалено много, щеше да действа, воден от заблудата, че знае достатъчно.
Облиза си устните. Кип я гледаше бдително, както човек наблюдава голямо куче и се пита дали то ще поиска да му прегризе гърлото, или да се сгуши в него.
И тогава старият страх се надигна от тъмното подземие, където го бе натикала. Бялата внимаваше за всяка дреболия във всичко. Не може да не беше ровила в целия ѝ живот, преди да ѝ повери шпионите си. Колко добре бе заличила следите си? Тогава беше само на шестнайсет-седемнайсет.
И студената буца в нея се нажежи. Целият срам от прикриваната измяна пламна.
Кой захвърля дете? Кой оставя безпомощно бебе в далечна страна при хора, които дори не познава?
Дали са били добри с него? Дали той е добре сега?
Когато прегръщаше Дазен след сватбата, го увещаваше да бъде добър баща. Толкова разумна, толкова права. В онези мигове също криеше тайната на позора си, сякаш не я изгаряше като жарава. Каква лицемерка…
И Бялата знаеше за нейния срам, но може би щеше да се възползва от това само в краен случай. Карис никога нямаше да бъде свободна. Ставаше ѝ ту студено, ту горещо, гадеше ѝ се.
— Извинявай, „майко“ — каза Кип.
Опита да се пошегува, но думата беше като острие и Карис дори не успя да схване шегата. Закачливият му тон не проникна през бученето в ушите ѝ. Само думата, забила се като скалпел в цирей.
— Ти не си мой син! — изръмжа тя.
Душата ѝ се препълни с жлъч и тя я повърна върху него, гнусна и кисела, пареше в гърлото и разяждаше всичко, върху което попадне.
Лицето му заприлича на други лица, които бе виждала — на смъртно ранените, вторачили се в собствените си вътрешности, докато опитват да ги задържат с пръсти. Стъписани, че още не са мъртви, но че въпреки това умират.
Той се обърна тромаво и излезе. Затвори вратата съвсем тихо.