Видя и следващия Кип до Плачещия боец. Кип, заставащ в редицата, след като Круксър се намеси подобно на въздаващ правосъдие бог и осакати Ейрам. Неочаквано приетият Кип — смачкан, натъртен, сияещ, хлипащ и невредим. Кип Приобщения, облякъл сивите дрехи, станал част от групата. Засмян и поне за малко почувствал се част от цялото. Но и в смеха на лицето му имаше трагична гримаса, сякаш разбираше колко мимолетно е това чувство.
След това — Кип Уверения. Зърна го само веднъж за кратко, но нещо ѝ подсказа, че това е истинският Кип. Тогава каза, че тази война може да не е най-доброто нещо на света, но е най-доброто възможно нещо. Не се притесняваше, защото знаеше, че разбира за какво говори. Кип, който все недоспиваше. Кип, който познаваше поне отчасти цената на това, за което говореше. Не се опитваше да впечатли никого и затова вдъхваше още по-силно уважение. Изведнъж стана внушителен. Зрял.
Привлекателен.
Спомни си как не го прегърна. Защо не го прегърна? Трябваше.
— Да очаквам ли, че ако ти кажа нещо, което вече знаеш, няма да се вслушаш в думите ми? — попита Марисия. Тея примигна и робинята продължи: — Например ако ти напомня колко е глупаво да отдадеш сърцето си на някой Гайл?
— Няма такава опасност — отвърна Тея припряно.
Марисия беше стайна робиня. Не можеше да избира дали Гавин да ляга с нея. Щом си облекчаваше задълженията, като се грижеше за удоволствието му, вместо да се противи, просто проявяваше ума си. Вършеше необходимото, за да оцелее.
— Ако чуваш от някоя, че не бива да правиш нещо — натърти Марисия, — но тя го прави, можеш да я наречеш лицемерка. Или да прецениш, че е натрупала опит. Ако тъкмо аз ти предлагам съвет, това не е причина да го пренебрегнеш. Напротив.
— Не съм те нарекла… — Тея се запъна.
Всъщност какво ѝ казваше Марисия?
— На шестнайсет години си. Помисли си го. На младини и аз бях сурова в присъдите си към по-големите от мен.
Значи Марисия обичаше Гавин. Ама че ирония — Тея, която също беше робиня доскоро, си бе наумила, че не е така. Защо? Защото Марисия е робиня ли? И това не е… какво? Нормална любов? Защото Гавин е Призмата, а Марисия — робиня? Имаше ли право Тея да ѝ каже, че това чувство не е любов? Да разубеждава Марисия, че сама се залъгва, за да направи положението си поносимо? Ако такава разлика прави любовта невъзможна, кой изобщо би могъл да обикне Призмата? И кой би могъл да обикне роб или робиня?
Може и да беше любов. Но не беше нещо хубаво. Или поне не беше честно. Не беше лесно.
Точно това се опитваше да ѝ обясни Марисия. Че пропастта между освободена робиня и сина на Призмата е само мъничко по-тясна от бездната между робиня и Призмата.
Марисия отхапваше, после пийваше от меха. Нито бързаше, нито показваше интерес към разговора с Тея. Погледът ѝ се плъзгаше по тълпата, както би зяпал скучаещ човек. По едно време каза:
— Знаеш ли, заробиха ме, когато бях на твоите години.
Тея се изправи, опря крак на пейката и започна да си разтрива прасеца, за да вижда лицето на Марисия.
— Изведнъж започнаха да искат от мен неща, които ми беше трудно да изтърпя. Много нощи се приспивах с ридания. Понякога пак се чувствам като онова страдащо момиче. Досещам се какво ще те сполети през идната година. И искам да ти кажа, че се гордея с тебе. Орденът ще те подложи на още изпитания. Ще искат от тебе да извършиш немислимото. И ти ще го извършиш. Това е заповед. Пред взора на Оролам го призовавам да стовари върху мен и върху Бялата разплатата за всяко зло, което си принудена да извършиш. Подхванали сме игра срещу самия Старец от пустинята, разбираш ли?
— Не — тихо призна Тея. — Не разбирам…
— Ще разбереш — въздъхна Марисия и се загледа в статуята на Карис Заслепителката на сянката, съименницата на Карис Гайл. — И престани да се държиш опърничаво с нея.
Избърса устата си с платнена салфетка, стана и си тръгна.
Тея се владееше колкото да продължи с преструвката, че разтрива крака си. Не бе имала много време да се сближи с Марисия, но само на нея можеше да каже цялата истина. И сега усещането за празнота сякаш възвестяваше смъртта.
Смърт… В тази война на сенките вече бе убила човек. Може би Кип беше прав. Може би и това беше оправдано. Щеше да убива отново по заповед на враговете. Не се съмняваше, че това ѝ предстои. Как да ѝ се довери Орденът, ако не я обвърже с убийства?
Оставаше само въпросът кога ще получи тази заповед. А след малко трябваше да се срещне с Убиеца Шарп.
68.
Аливиана Данавис влезе след Фирос в схлупената пивница. Преди година щеше да се страхува и би имало защо. Беше открила нова сила в себе си през последните месеци… или поне ново безстрашие. Въпреки това не би дошла тук облечена с някоя от пищните си рокли. Сега косата ѝ беше събрана в проста плитка, носеше триъгълна шапка, а по панталона от сърнешка кожа още имаше петна, подозрително напомнящи за кръв. Преди нейните син и зелен притеглящ да умрат, тя ги накара да сложат куки на пистолетите ѝ, както бе направил Гавин Гайл. Затова можеше да носи и четирите пистолета на колана си, без да се опасява, че ще ги загуби. Носеше и къса сабя, с която още не боравеше умело въпреки старанието на Фирос да я научи. Бяла туника по тялото, но падаща надолу върху панталона в тирейски стил, и зелена куртка от промазан плат, за да я пази от дъжда, допълваха облеклото ѝ.