И все пак се набиваше на очи във Вивург. Разположен на брега на Кораловия пролив срещу Илита в самото устие на Портите на Вечния мрак, градът беше населен предимно с тирейци, илитийци и парийци. Тези тълпи от тъмни лица размекваха някакъв корав възел в душата ѝ. Толкова различно беше от Ясписите. Тук се чувстваше красива. Мъже ѝ подсвиркваха възхитени, не я изпровождаха със студените погледи на хората от северните и западните брегове. В този град мъжът не криеше желанието си, но схващаше намеците и не досаждаше, ако бъде пренебрегнат или погледнат равнодушно.
Мина време, докато Лив свикне отново с това. И още повече намрази промените в себе си, които ѝ бе натрапил Хромарият.
Разбира се, разгърденият варварин Фирос в ролята на неин телохранител също разубеждаваше бързо натрапниците, щом го видеха.
В моряшката кръчма обаче не беше същото като по улиците. Имаше и жени, но те бяха още по-корави от мъжете. То се знае, никой моряк или пират не вървеше сам в бордеите покрай брега. Всеки беше застрашен от удар по тила в тъмнината, за да се събуди от болката, когато вече му подрязват ушите. Но участта на жените беше много по-лоша, както винаги. Имаше си поговорка: „Поробен мъж се напъва на едно весло, поробена жена я напъват поред на всички весла.“
Аливиана направи няколко крачки в ниската кръчма и се огледа с високомерно безразличие. Но ахна, щом видя седналия в ъгъла мъж, който се взираше в нея. Баща ѝ.
Корван Данавис се надигаше бавно от пейката: той също можеше да вижда само нея в този миг. Баща ѝ? Тук? Невъзможно.
Не беше сам. Покрай него седяха поне десетина притеглящи в някакви униформи — светлосини туники с избродирано златно око високо на гърдите. И баща ѝ носеше такава, но с по-богато везмо. И меч на колана. Той беше предводителят.
Чувствата я заливаха, както вълните в бурно море се стоварват върху плувеца. След изненадата се пробуди радостта на малко момиче, но също като втора вълна, когато си мислиш, че най-лошото е отминало, надвисна неумолимият гняв, от който изминалите месеци не бяха отнели дори частица.
Баща ѝ ѝ махна с ръка да отиде при него и тя тръгна, но сценката внезапно придоби съвсем друг смисъл в ума ѝ — той я викаше при себе си, вместо да дойде при нея. Стоеше си до масата и чакаше дъщеря му да зареже приятелите си, за да седне с него на мястото, което бе подготвил.
А какво търсеше тук? Да не я е следил? Не би могъл. Но тук? В точно тази кръчма сред стотици, в другия край на света? Твърде невероятно, за да е случайност.
„Стига си се тръшкала, Лив. Той ти е баща.“
Той направи припряно последните няколко крачки, които ги разделяха, като че ли не можеше да чака повече, лицето му бе озарено от искрена радост. Прегърнаха се.
За десетина удара на сърцето всичко в света беше наред.
Накрая се пуснаха. „Започва се…“ Тя стоеше с изопнат гръб. Потисна желанието да стегне прекалено разхлабените връзки на дантелената си блуза.
— Аливиана, изглеждаш толкова силна — каза баща ѝ.
Думи, които не очакваше да чуе от легендарния пълководец Корван Данавис. Думи, които проникнаха с лекота през бронята на душата ѝ.
— Ти също, татко.
Той се разсмя и тя не можа да сдържи усмивката си.
— Ще седнеш ли при мен? Запазих маса.
„Запазил е маса? Чакал ме е тук? Как би могъл да научи, че ще дойда?“
— Разбира се — съгласи се Лив.
— Ще преместя хората си на друга маса, ако и твоите хора отидат при тях — предложи баща ѝ със закачлива искрица в очите.
Лив дори не забеляза кога Фирос бе застанал до нея. Подвоуми се. Не искаше баща ѝ да определя нейните решения.
— Не го правя от неуважение — обърна се Корван към Фирос. — Лорд Фирос Мореродни, вече научих, че си проявил още по-великолепна доблест в усилията да опазиш живота на дъщеря ми. Длъжник съм ти завинаги.