Фирос се намръщи и Лив осъзна, че досега никога не е чувала фамилното му име. Дори не подозираше, че е с благородно потекло. Колко досадно, че бе крил от нея нещо, което баща ѝ явно знаеше отдавна.
— Нека седне при твоите хора — склони Лив.
В толкова претъпкано и шумно свърталище дори от съседната маса не можеха да ги подслушат. Докато Лив се настаняваше, при тях дойде едноок роб.
— Питиета за всички на тези три маси — нареди Корван. — Аз плащам. Имате ли медовина? Сипвайте щедро. — Мъжът отиде да изпълни поръчката, а баща ѝ каза: — Пила ли си медовина? Във Вивург някога са живели много ангарци и тук още харесват техни храни и напитки. Останала е и кръв от тях във вените на местните хора.
— Тук е имало ангарци? — усъмни се Лив.
Досега не бе зървала русокос човек в града.
— След затварянето на Портите на Вечния мрак общността била откъсната от своя народ. После плъзнала някаква болест, от която умрели доста по-малко ангарци, отколкото парийци. И парийците стоварили вината за болестта върху тях. Изтребили всички. Както и всеки мелез, който успели да открият. Дори за онези, които били само с четвърт ангарско потекло, или за родените много по-късно светлокожи деца животът тук станал непоносим. Преместили се другаде из сатрапиите, иначе просто нямало за кого да се омъжат или оженят. Така присъствието на ангарците тук било заличено.
Аливиана открай време се изумяваше от знанията на баща си. Все се оказваше, че е научил нещо интересно за почти всичко на този свят.
— Било е заради свръхвиолетовото… — замислено промълви тя.
— Моля?
— Ангарските жреци са притегляли свръхвиолетово.
— Нима? Може и да съм чувал някога за това… — Погледът му стана разсеян, докато ровеше в паметта си. — Но…
Тя усети лека тръпка на задоволство.
— Жреците на Ферилукс благославяли храната и водата на паството си. Въпреки че живеели бедно, накрая ангарците трябва да са забелязали, че страдат от по-малко болести въпреки лишенията. Ако онази болест е плъзнала заради развалено месо или мръсна вода, няма как от нея да са умирали толкова ангарци, колкото парийци.
— Религията им е спасила живота, тъй ли?
— Явно само за кратко — напомни Аливиана. — Накрая са били избити заради нея.
— Още не мога да разбера — призна Корван. — Да не ми казваш, че техният бог се е грижил пряко храната им да е добра?
— Причината е в свръхвиолетовото. Болестите обичат мрака. Ние насищаме всички превръзки със свръхвиолетово. И хората ни оздравяват от рани, които иначе биха ги погубили заради гноясване и гангрена. Хирурзите твърдят, че сред нашите ранени възстановяването е поне петократно, ако не и десетократно по-успешно.
— Аливиана, това е великолепно! — възкликна баща ѝ.
— Не е мое откритие. Чух, че вече и в Хромария някои хирурзи използват свръхвиолетово. Не разбират защо помага, но са се убедили на практика, че е така.
— Не говоря за откритието… макар че и то е чудесно. Говоря за тебе — ти приложи знанията си, за да се върнеш назад в историята и да я обясниш. Кълна се в брадата на Оролам, парийците… — Той се огледа предпазливо, защото седеше насред кръчма, пълна с парийци. — Да де, древните парийци са избили същите хора, които са можели да ги спасят. Да не говорим, че е можело да бъде съхранен животът на безброй хора през вековете оттогава.
— А безброй притеглящи свръхвиолетово биха се отървали от скуката и безсилното раздразнение, че използват дарбата си само да си пишат тайни послания.
— Права си. Значи вече имате мнозина свръхвиолетови целители?
Пръстите на Корван се плъзгаха безцелно по влажния кръг на масата около студената чаша с медовина. Движенията им отвлякоха вниманието на Аливиана и тя за малко не сподели с него още сведения, но се спря навреме. Нямаше да му каже никакви подробности за армията на Цветния принц.
Той се досети за опасенията ѝ.
— Извинявай, просто мислех на глас. Блестящо откритие. Естествено е вече да го прилагате колкото може по-добре. Съжалявам. Не можех да си представя, че това късче от историята може да е свързано някак с днешните ни… затруднения. Как си ти? Получи ли писмото ми… не, да оставим това, няма значение.
Робът най-сетне им донесе нова кана медовина. Първо се бе погрижил за Фирос и хората на Корван. Нарочно ли се опитваше да обиди тях двамата? Лив пропъди това подозрение. Не я интересуваше. Отпи от сладката парлива медовина, за да има време да проясни ума си. Нямаше да издаде нищо важно, ако сподели премеждията си, надяваше се и баща ѝ да направи същото. Затова подхвана разказа си.
Морето им се опълчваше по целия път. Лив и отрядът се пребориха със страшни бури. Налагаше се често да спират в пристанища, за да поправят кораба. Накрая останаха по принуда цял месец в едно рибарско село — спря ги кристална буря, както свикнаха да я наричат. Изсипваха се парчета син луксин колкото палец, с остри ръбове, докато човек преброи до двайсет и седем, магическата градушка спираше за два-три пъти по толкова време и започваше отново. Убиваше всеки, който е останал на открито. Кристалчетата се разпадаха почти незабавно под слънцето и покриваха всичко със зърнест син прахоляк.