Тогава се питаха дали не настъпва краят на света, но щом се измъкнаха оттам, научиха, че стихията е засегнала малка област. Двайсетина левги по-нататък хората дори не бяха забелязали някакви странни облаци.
Всички в отряда прозряха какво означава това, но Лив не спомена за предположенията им пред баща си. Синята напаст се възстановяваше и никой не я бе овладял засега. Или беше под властта на безумец.
Синята градушка направи кораба им негоден за плаване и те присвоиха друг близо до Гаристън… тоест откраднаха го. А когато Аливиана видя малка река, в която течеше само зелено, и поиска да проучи явлението, отрядът ѝ едва не се разбунтува.
По-късно загубиха двама притеглящи, понеже идиотите унижили пирати в кръчмарско сбиване. Пиратите ги причакали в тъмна уличка и ги бяха ранили смъртоносно.
Хората ѝ извлякоха поука от загубата — ако ще се биеш с пирати, изтребваш до крак и тях, и всичките им приятелчета. Не се подчиниха на заповедта ѝ да не търсят отмъщение, а издириха пиратския кораб и го потопиха с целия екипаж.
Наложи се да екзекутира още един притеглящ като подстрекател на непокорството им, колкото и да я мъчеше съвестта. Единият от убитите в засадата беше негов любовник. И двамата притегляха зелено. Поначало им беше трудно да изпълняват заповеди.
Но оттогава никой не оспорваше властта ѝ над отряда.
Само че когато се добраха до Вивург, ѝ останаха двама притеглящи и Фирос. Капитанът и моряците офейкаха, без дори да си вземат парите… затова пък отплаваха с галерата.
Така попадна в този град с огромна сума в себе си, търсеше толкова побъркан екипаж, че да склонят да навлязат в Портите на Вечния мрак, за да търсят зародишния кристал на свръхвиолетовото… или разбушувалата се свръхвиолетова напаст. Разбира се, Лив не спомена пред баща си нищо за диренето.
— Ами това е — каза накрая.
Докато разказваше, откри какво неописуемо облекчение е да говори с човек, който я обича. Да почувства връзката.
Притегляше много по-рядко, откакто се отърва от Зимун, и сега съзнаваше, че това я е крепило като патерица. Не си позволяваше обаче да упреква онези, които нехайно бързаха да разкъсат халото. Мнозина сред Кървавите халати го правеха въодушевено, макар че Цветния принц не поощряваше чак такава невъздържаност. Но за нея всичко се струпа наведнъж, твърде бързо. Когато притегляше постоянно, не беше на себе си. Може и да бе прекрачила отвъд границата на разсъдъка за известно време.
Виждаше ново за нея уважение в очите на баща си. Естествено, той се тревожеше за нея в тези опасни времена. Долавяше обаче, че се опитва много усърдно да не ѝ натрапва съветите си. Колко приятно беше да си спомни, че не винаги отношенията на хората се свеждат до борбата за власт. Но тази борба се намесваше дори между тях двамата.
— А сега… ще ми кажеш ли ти как живя през това време? — попита Лив.
Все едно стари приятели си говорят кой какво е правил след последната им среща. Сега беше самостоятелна зряла жена, не му се подчиняваше. Сама бе извършила изумителни дела, но макар че той не се опитваше да я принизи, осъзнаваше, че нещо в нея иска да се върне към предишната роля спрямо баща си. Преди го обожаваше, а и той наистина беше велик човек. Това не означаваше обаче, че е прав за Хромария, за Гавин Гайл, за всичко във войната.
— Ами аз… Е, бездруго ще научиш рано или късно. Отведох хората от Гаристън и още тирейски бежанци на Острова на ясновидците. Създадохме град там. Наричат го Златния град. Гавин Гайл ни помогна. Сътвори десетки хиляди тухли от твърд жълт луксин, с които построихме почти всичко. Дори успя да ни върне с хитрост отнетото място в Спектъра.
— Това е… това е прекрасна новина. Кой би могъл да предположи? Може би трябва вече да го наричат Гавин Строителя след стената Ярка вода около Гаристън, а сега и вашия град.
— Загубихме го. Сега е роб на галера. Предстои му и по-лоша участ.
— Какво?!
— Споделям го с тебе, за да знаеш, че съм искрен.
„Много любезно, но…“
— Татко, как ме намери?