— Предпочиташ цялата истина и само истината, нали?
— Да.
— Влюбих се. Ожених се за жителка на Острова на ясновидците.
— О… Честито. Толкова се радвам за тебе.
Оженил се е? Чак я заболя коремът. Толкова скоро? Безстрастието, на което я бе научило свръхвиолетовото, ѝ помагаше да говори спокойно, сякаш всичко това беше само любопитна новина.
— Тя ми каза, че ще те намеря тук — продължи Корван. — Знаеш ли, че тази пивница дори няма име? Трудно е да откриеш някое място, като си служиш само с описанието му, повярвай ми.
— Значи… си се оженил?
„По-полека, Лив. И твоите любовни приключения не бяха много похвални. Нямаш право да се чувстваш предадена.“
— Освен това сега съм сатрап.
— Моля?!
— Искаш да съм прям. Ето, казвам го направо.
— Така ли ти се отплатиха, че мина на страната на враговете си?
— А на тебе с какво се отплатиха за същата постъпка? С шанса да станеш богиня?
Идеше ѝ да го заплюе.
— Подкрепям другата страна, защото прозрях, че съм вярвала в лъжи.
— Аз също.
Корван оставаше хладнокръвен и непреклонен, толкова спокойно разсъдлив, че свръхвиолетовата притегляща в нея неволно се възхити.
— Гавин Гайл е чудовище. Ти ми го втълпяваше.
— Гавин Гайл беше чудовище. Хората се променят.
— Хората не се променят до неузнаваемост!
— Ти се промени. Аз също.
— Той е убивал хора. Незнайно колко хиляди. Невинни. Той е унищожил Гаристън.
— През Войната на Призмите ли? — уточни баща ѝ. — Тогава дори не е бил близо до Гаристън. Вярно е обаче, че поискал от своите генерали да превземат града. Ти вече си се сражавала. Войната е пожар. Разгаря се неудържимо въпреки най-старателно съставените планове. Твоето участие в битката е било решаващо за покоряването на Ру. И сега знаеш всички гнусотии, които могат да се случат в един току-що покорен град.
Думите му я накараха да онемее. Да, тя бе наклонила везните в битката за Ру. Тя бе сътворила бог. Гибелта на всички онези моряци, всички поробени хора, всички кланета, изнасилвания и други ужаси не бяха нейна лична вина, но нямаше да се случат без нея, нали?
Трябваше ли да обремени съвестта си със смазването на цял град? Затова ли жадуваше толкова да се махне? В края на краищата не се ли различаваше от Гавин Гайл само по размаха на престъпленията си?
— Цветния принц предложи убедителни доводи за смазването на Ру, нали? — подхвърли баща ѝ, гледаше я изпод полупритворените си клепачи.
— Наказателна акция, за да възпрем други да си вирят главите в бъдеще — отрони тя, но чу гласа си сякаш отдалеч.
— Или да ги подтикне да се бият до последен дъх? — натърти той.
— И това би могло да се случи — призна Лив.
Изглеждаше съвсем логично.
— Значи слабите ще се предават по-бързо, но силните ще се сражават, докато не загине последният мъж или последната жена от тях, защото ще знаят какво ще ги сполети. След като ти напусна Ру, той превзе Гарванов камък. Малък град с не повече от двайсетина хиляди жители, кацнал на ръба на скала. Отказали да се предадат и армията му ги обсадила. Не издържали дълго срещу неговите цветни бесове. Когато портите били съборени, двеста млади жени, които чули за стореното от войниците му в Ру, скочили от канарата. Някои майки се хвърлили в пропастта с бебетата си.
На Лив ѝ призля.
— Не може да е вярно.
— Не те лъжа. Може би и двамата нямаше да сме тук, ако си позволявах да го правя.
Пръстите му потропваха по масата.
— Той не би ги съсипал. Онова в Ру трябваше да се случи само веднъж. Не е кръвожаден.
Баща ѝ си замълча и Лив веднага осъзна колко кухо прозвуча казаното от нея.
— Двеста? — промърмори тя. — Сигурно е преувеличение. Една-две… може би. Знам как се раздуват тези истории от уста на уста.
— Хората говорят, че са скочили хиляда жени. Някои се кълнат, че всички жени в града избрали тази смърт. Скочили са двеста. Третото око видя това. Тя ги преброи. Все пак видението беше мимолетно и може да е сбъркала с десет-петнайсет жертви.
— Убеден ли си, че тя ти казва истината? — попита Лив.
— Каза ми много горчиви истини. Доверявам ѝ се напълно.
— Верни на едного, а? — неприязнено напомни тя.
— Така е. Но всеотдайната ми преданост не е към нея.
— Но не е и към мен!
Лив уж внимаваше да не повишава глас, но хората наоколо извиха глави към тяхната маса.
— Да, не е и към тебе. Верността към семейството е най-малкият възможен кръг, който можеш да очертаеш около себе си. Ако човек е предан на най-близките си и възвеличава това като висша добродетел, става жалък. Дори животните бранят малките си. Добродетел е, разбира се, но присъща за всички, лесно е да се придържаш към нея. Онзи, който твърди, че забогатява заради децата си, а не заради себе си, не може да прикрие алчността си. Неговият порок не се превръща като по чудо в добродетел. „Вярност към едного“ изразява висша добродетел. Тя отличава рода Данавис от хората, които избират равните пътища.