— Не се отличава с нищо от тях онзи, който се отказва от верността си към някого и предлага своята преданост на смъртния му враг.
Говореше несправедливо, но това изобщо не я вълнуваше. Баща ѝ се опитваше да ѝ внуши, че тя подкрепя чудовище. И че всичко направено от нея, всичко постигнато е по-лошо от нищо.
Пръстите му стиснаха силно чашата с медовина. Мълча дълго, но накрая отвори уста. Гласът му оставаше сдържан.
— Аливиана, дори ако баща ти е най-презреният лицемер, проблемът ти не е в неговия избор. А в твоя. — Пак потропа с пръсти и стана. — Трябва да тръгвам. Съпругата ми казва, че все още е възможно да я спася, ако не се помайвам.
— Чакай… Какво означава това?
— Тя е ясновидка. Успява да предвиди какво ли не. Но има един орден от убийци, които носят особени наметала. С тях са невидими за нейната дарба. Виждала е в безброй разклонения на бъдещето, че умира, но не знае как. Затова помислихме, че един от тези убийци ще посегне на живота ѝ. Идването ми тук прави смъртта на жената, която обичам, по-вероятна. Но аз съм свързан с тебе. Дойдох да се срещнем, макар че може да я загубя. Желая ти сполука, дъще. Дано винаги те огрява светлината на Оролам.
— Съжалявам, татко, аз… аз дори не те поздравих. Сатрап — това е…
— Няма време — прекъсна я той, вперил поглед в масата.
И си тръгна. Хората му се скупчиха около него и цялата група излезе. Дори не я прегърна на сбогуване. Лив седеше втрещена. Чувстваше се празна… и внезапно самотата я притисна по-зле от всякога. Ами ако бе сгрешила? Решаваше прибързано. Още беше твърде млада. И не знаеше… не знаеше достатъчно.
Беше направила най-доброто, на което беше способна. Справяше се много по-добре, отколкото можеше да се очаква. Самотна и уплашена, тя изтръгваше всичко и от най-оскъдните шансове.
Не беше ли така?
И какво го прихващаше баща ѝ тази вечер, та все шаваше на стола, все потропваше с пръсти…
Вторачи се в плота на масата тъкмо когато Фирос дойде да седне при нея и напрегна докрай очите си за миг. Тъничките линии свръхвиолетов луксин образуваха думи, невидими за всеки поглед в тази кръчма освен нейния: „Под масата. Скрий го в левия си ботуш. Не казвай на никого.“
Фирос опря лакти на масата и сложи чашата си. Крехкият луксин се разпадна и изчезна.
— Добре ли си?
— Малко се разстроих, иначе нищо ми няма.
— Намерих екипаж. Готова ли си?
— Разбира се.
Фирос стана и се обърна с гръб към нея. Лив плъзна ръка под масата и напипа нож. Нож ли? Имаше четири пистолета, сабя и още един нож на колана. Това ли ѝ даваше баща ѝ? Но тя хвана дръжката, скри ножа в ръкава си и последва Фирос.
69.
— Казват ми, че си много способна — започна Убиеца Шарп.
Беше се настанил над магазин за порцелан в хубав квартал. В голямата кръгла стая имаше много прозорци, а господин Шарп имаше много рози. Цъфнали рози през този сезон? Значи или можеше да притегля зелено, или си осигуряваше помощта на човек с тази дарба. Поливаше розите, когато Тея влезе.
Тя измънка нещо под нос.
— Излъгах. — Шарп я погледна. — Не ми казват, че си много способна.
Тя срещна за секунда смущаващо впития му поглед и се извърна. Какво му имаше на този? Той пак се съсредоточи върху поливането. Оказа се, че не е плешив. Просто бе бръснал морковеночервената си коса така, че да изглежда плешив. Накрая я беше остригал цялата, за да порасне наново равномерно, без да подсеща никого за предишната му маскировка. Сега беше момчешки къса. Подмладяваше го.
— Всъщност — каза той, остави лейката и насочи цялото си внимание към нея — ми казват, че си по-способна от мен.
Този път, щом погледът ѝ се плъзна по лицето му, кехлибарените му очи чакаха и я хванаха като риба на кукичка.
— Знаеш ли защо ми говорят така? — попита той.
Тя завъртя глава. Дали и сега чуваше истината?
— Надяват се да те убия. Разчитат, че съм суетен. — Господин Шарп опипа ножовете на колана си. — Да си призная, вярно е. Суетен съм.
Не ѝ стигаше въздух. Хвърли поглед към вратата. Не. Ако бе намислил да я убие, не можеше да стигне до вратата навреме. А и за какво му е да я убива с нож? Той наблюдаваше очите ѝ, чакаше я да разшири зениците си, за да вижда в парил.