— Искам да знаеш…
Сссст. Пак същото влажно засмукване. Това пък какво беше? Страхът изскочи от корема ѝ и прониза цялото ѝ тяло подобно на мълния. Едва сдържа писъка си. Не, не, не. Трябваше да сложи преграда между паниката и гласните си струни.
— Искам да знаеш, че мога да правя с тебе каквото си поискам.
— Разбирам — отвърна Тея. Уж искаше да го каже наежено, а беше жално. „Оролам, спаси ме!“ Какво щеше да ѝ причини този?
— Моля те. Моля те…
„Недей да ревеш. Забранявам ти!“ Макар да я бяха поробили от малка, никой не я бе насилвал. Тогава почти не се различаваше от момче, може би имаше и късмет или дори я опази някакъв нищожен остатък от почтеност у нейната господарка… или надеждата ѝ да продаде изгодно девствеността ѝ. Каквато и да беше причината или липсата на причини, поне това не ѝ се бе случило. Страхът я стисна за гърлото.
Той я полюшваше леко.
— Разбираш… тук. — Тупна я безжалостно по главата. — Искам обаче да разбереш и тук. — Пак разклати тялото ѝ. — Както често пребивано куче се присвива, щом види господаря си да вдига ръка, за да вземе чаша от лавицата, искам твоето тяло да знае, че господарят съм аз. Защото на този свят има само две подбуди — страхът и желанието да не се страхуваш.
Тя внезапно се разплака. Отначало преживя безмерна омраза към себе си като змийско ухапване, после не остана нищо освен страха, увил се около нея, стегнал жестоко цялото ѝ тяло. Но тази змия излизаше от самата нея, все едно напираше да избяга. Не остана място за Тея в собствената ѝ кожа.
— Ссст. Ссст. Искам да ти разкажа една история. Истинска история, макар че е отпреди хиляда години. Или отпреди пет хиляди. Или поне толкова хора я смятат за истинска, че е все едно дали в нея има нещо вярно. — Той млъкна. Ссссст. Ссссст. Що за звук? — Я почакай.
Убиеца Шарп се надигна от пода. Запали фенер и започна да затваря капаците на прозорците. Целуваше розите си и ги успокояваше, че ще са на тъмно за малко. Сенките в стаята се сгъстяваха.
Върна се при нея с фенера, красивото му лице мъртвешки зловещо в неприятната подскачаща светлина. Сложи фенера на пода и пак скръсти крака.
— Представи си, че това е огън в бивак. Така ще вникнеш по-добре в историята.
„Оролам, спаси ме, спаси ме! Никога нищо лошо няма да сторя през живота си, кълна се.“
— В началото имало… — Той намали пламъчето във фенера с многозначителна усмивка. — … бог. Сссст. И нямало нищо. Нищото не се харесвало на Единствения. Нали разбираш, още не се наричал Оролам, защото и ти знаеш какво означава името Оролам, нали?
Той я плесна леко и незнайно защо това я стресна много по-зле от истински удар.
— Сега ти отговаряш, глупачке! — подсети я Убиеца Шарп.
Умът ѝ беше като чиста страница. Тя дори не помнеше какво ѝ бе казал Убиеца — изви гръб, изкриви едното рамо, за да го вижда. Доброто му настроение се изпаряваше бързо.
— Господарят на светлината — отговори нещо в главата ѝ вместо нея.
Може би самият Оролам ѝ даде тези думи. Ако ще прави чудеса, защо не се пресегне и не пръсне сърцето му?
„Оролам, колко съм тъпа…“
— Ако притеглиш парил без мое разрешение — тихо и заплашително каза Убиеца Шарп, — първо ще ти извадя едното око. Да видим как ще обясниш това на своя командир. Втория път няма да ти се размине толкова леко. Ясно ли ти е?
Тя успя да кимне припряно.
— О, извинявай. — Той дръпна с две ръце надолу панталона и бельото, впили се неприятно в плътта ѝ. И я потупа по задника, все едно се закачаше приятелски. Все едно хората се държат всеки ден така един с друг. — Не ме разбирай погрешно. Няма да те изнасиля. Това е гнусно и недостойно. Е, олекна ли ти? Вината за недоразумението е моя. Добре, да се върнем към историята…
Тя опря буза на грапавия под, отново робиня, оцеляваща… и толкова благодарна.
— Още нямало светлина, схвана ли? Затова То… нека да е Той, щом се обръщаме към него с „Повелителю“, а не можем да не признаем, че в такива случаи възможностите на езика са ограничени… Тогава е нямало как да бъде господар на светлината, нали? Нямало е светлина. Сссст. Е, проумя ли? Думите често ни подвеждат. Казваме, че имало Той или То и нищо. Но не си мислим, че си е седял там с нищото. Не е бил на люлка с кутия нищо в скута си, не се е чудил какво да прави с кутията. Казваме „Оролам и нищо“, а правилно е да казваме „Оролам и Не-Оролам“. Бил е само той, а необяснимо защо се чувствал самотен… но как може да е бил самотен, щом никога не е имал компания? Легендите за сътворението са пълни с немислимото, обвито в лъжи. Той съществувал сам и това не било добро, макар че цялото добро е в него и той е всичко? Как тъй? Или той съществувал сам и това било добро, но не му стигало? И така може да се каже. Изпитвал съм същото, когато съм сам. Но нали той е съвършен, как си представяме съвършенството да не е толкова добро, колкото може да бъде? Така не става ли несъвършенство? Или можеш да добавяш към съвършеното и то си остава съвършено? Сссст. Може би. Ако добавиш още съвършенство, възниква ново съвършенство. Хъм…