— Адрастея, тук е тъмно — каза той. — Кажи ми — ти изчезна ли?
— Не.
— Промени ли се от тъмнината? По-висока ли си? По-слаба? По-схватлива?
— Не — повтори Тея колебливо, още не проумяваше накъде я насочва с тези въпроси.
— Нека те попитам нещо — случвало ли се е да си в банята и да влезе някой, но дрехите ти да са в другия край на помещението?
Още не знаеше какво иска той. Предпочиташе да му казва само каквото би искал да чуе. Опря длани в пода и седна.
— Ами… миналата година се преобличах след тренировка на Черната гвардия и не можех да изляза от стаята. Някой ми взе дрехите, за да се погаври с мен. За това ли питаш?
Той не отговори, а продължи с въпросите.
— Сега ми кажи самата ти беше ли направила нещо нередно?
— Не…
Освен ако не смяташе за нередно да се почувства толкова унижена от просташка шега.
— Значи не. А щеше ли да се срамуваш, ако беше излязла пред погледите на хората навън?
— Разбира се.
— Но ако беше тъмно, нямаше да се срамуваш, нали?
— Нямаше.
Май започваше да се досеща какво се опитва да ѝ втълпи.
— Сигурно си се скрила? Но не защото ти си била лоша. Напротив — била си свенлива. Тоест добра, поне както те тълкуват доброто. Така ли беше?
— Да.
— Значи не всеки срам се корени в лоша постъпка и не всеки опит да се скриеш е доказателство, че си порочна, нали?
— Да — съгласи се Тея.
— Ето че стигнахме заедно до истината. Мракът е свобода. Затова го ненавиждат. Затова се плашат от него. Само защото някой злоупотребява със свободата, те искат никой да не е свободен. И понеже светлината е могъщество, те искат да имат власт над самата светлина. Но не е нужно да се страхуваме от свободата, нито е възможно светлината да бъде окована. Тя винаги надхвърля способността ни да видим и да знаем, затова държим ли я твърде близо до себе си, тя ни заслепява. Ние двамата, Адрастея, сме призвани да служим в мрака. И да гледаме. Сега не си сляпа, нали?
Очите ѝ се бяха приспособили, без да прибягва до дарбата си. За нея беше естествено очите ѝ да знаят какво да правят в тъмнината.
— Ние сме приятели на светлината — натърти Убиеца Шарп, — а не неин добитък. Не се боим от нейния камшик. Ние сме в равновесие на духа — знаем, че сме и месо, и дъх; и плът, и дух; и животно, и ангел. Едното не ни е по-присъщо от другото. Ние сме жреци на светлината и мрака, съдниците на здрача. Нито денят, нито нощта са наши господари. А знаеш ли какво се случва, когато една жена се е отърсила от страха?
Тея завъртя глава, но някакъв дълбок стаен копнеж избуя в нея толкова неистово, че вцепени езика ѝ. „Кажи ми. Кажи ми!“
— Тя се превръща…
„В какво се превръща?“ Тея не зададе въпроса, но той го отгатна.
— Тя се превръща в каквото пожелае. Но едно нещо ѝ е непосилно.
Вдигна пръст в тъмнината, сякаш я укоряваше. Тея мълчеше. Следващият ѝ въпрос се знаеше предварително и тя не искаше да го зададе.
— Има едно нещо, в което никога повече не може да се превърне — продължи Убиеца Шарп. — Знаеш кое е то, нали?
Думата сама оформи движението на устните ѝ, изскочила от толкова тъмно кътче, че никога не бе докосвано от светлина:
— Робиня.
70.
След като Карис го накара да се почувства противен глупак. Кип слезе в тренировъчната зала на Призмата. Надяваше се и Тея да е там. Нямаше желание да споменава пред нея, но тренировките им заедно бяха по-приятни. Стигаше му само да я види, за да си оправи настроението.
Не я завари в залата.
Препятствията бяха подредени наново тази седмица и той потъна в благословения унес на справянето със затрудненията едно по едно и едно след друго. Как да мине по въжетата, да прескочи ямата и да изкатери стената, без да се бави? Медитацията на боеца. Разбира се, прости се тутакси с безметежното спокойствие, щом разгада съвършеното съчетание. Трябваше да се прехвърля по въжетата, като виси ту на лявата, ту на дясната ръка, да натрупа инерция и да се засили така, че тялото му да е успоредно на пода — така щеше да прелети над ямата и над стената с едно движение. Опита два пъти и нямаше как да не се примири, че не му стига силата да изтласка напред туловището си по единствения правилен начин.
Мозъкът му се справяше по-добре от тялото. Отново.
Накрая пак застана пред тежкия чувал със стърготини и продължи опитите си да го разпори. Юмруците му ставаха все по-корави и издръжливи, мазолите по кокалчетата и пръстите се втвърдяваха, но той все още обвиваше ръцете си в луксин, за да предпази китките. И както обикновено след усиленото загряване се съсредоточи върху бъхтенето на онзи разхлабен шев. Не личеше да се е поддал на усилията му за половин година.