71.
На най-закътаното място, което можа да открие в една библиотека, Тея се опитваше да прави каквото ѝ бе заръчал Убиеца Шарп. Той беше въплъщение на ужаса, но и имаше сякаш неизчерпаеми знания за парила. А след бягството на Марта Мартаенс тя не познаваше друг, от когото да научи нещо полезно. Дори в забранените библиотеки нямаше нищо за парила. Проклети луксори…
Убиеца Шарп обаче ѝ предлагаше отговори дори на най-важните за нея въпроси, все едно в това нямаше нищо особено.
— Другите цветове — престраши се да каже тя — имат и метафизични свойства.
— Мета… Какви свойства?!
Пак забрави, че господин Шарп не бе натрупал знанията си в Хромария. Заради собствената ѝ безопасност не биваше да изглежда, че се опитва да му го натяква.
— Нали червеното прави човек податлив на гнева, а след време свръхвиолетовото го подтиква да разсъждава логично. Какво е въздействието на парила?
Той се засмя.
— Не си забелязала, а? Може и да си по-особена като мен. Аз съм същински чудак сред притеглящите парил.
„Чудак ли? Меко казано.“ Лицето ѝ обаче изразяваше само почтителна любознателност. И той се смили.
— Парилът изостря чувствителността. Помисли сама. Той е много под подчервеното в отсрещната страна на спектъра спрямо свръхвиолетовото, което би те направило разсъдлива. Парилът обаче дава способността да долавяш чувствата на другите. Изостря невероятно усета за емоциите на околните — и обикновените, и свързаните с магията. Аз съм късметлия. Само долавям тези чувства, без да ми влияят. На другите притеглящи парил, поне повечето сред малцината, които имаме, не им е провървяло. Те съпреживяват каквото другите чувстват. Понякога толкова силно, че е страшно. „Плачете с ридаещите, веселете се с радостните.“ Може да е написано специално за притеглящите парил. Тази изострена чувствителност е и нашата слабост, и нашата сила. Затова чувстваме и самата светлина. Отначало усещаме добре проявите на светлината. После възприемаме самата светлина. И накрая можем да я разцепваме.
— Нима всички притеглящи парил могат да цепят светлината?
„Как е възможно в Хромария да не знаят това?“
— Може би един от десет. Тоест случва се около хиляда пъти по-често отколкото при притеглящите други цветове.
Оказа се, че половината от наученото в уроците с Марта Мартаенс е безполезно. Марта ѝ бе казала, че парилът образува гел. Господин Шарп потвърди, но не разбираше защо някой би искал да използва това свойство често.
— Да, има резонансна точка по-нагоре в спектъра, която може да се използва за образуване на гел. Използваме го само да белязваме мишени, защото се разпръсква бързо. Какво друго?… Подходящ е за факли от парил, но аз боравя пряко със светлината. Може би ако искаш да дадеш парил на някой друг, макар че не виждам смисъл в това.
Показа ѝ друга резонансна точка, в която се образува газ. Несравнимо по-лесен за притегляне от твърдите и желеобразните форми на парила.
После ѝ даде задачата, с която се занимаваше сега. Тя се обгърна в мехур от парил.
Разбира се, оставаше невидим. И толкова крехък, че всяко докосване го разрушаваше. Притегли парилов газ, за да запълни обвивката. И той беше невидим — затова можеше да се упражнява в библиотеката без опасения, че някой ще ѝ попречи, стига понякога да прелиства книгата в скута си и да не позволява никой да види зениците ѝ.
Когато притегляше парил, ставаше по-чувствителна към докосването на цветовете. Обгърнатата в парилов газ кожа изостряше този усет още по-силно. Освен това вдишваше този газ, но той нямаше никакъв вкус, а ароматът му беше трудно доловим.
Обвивката от парил не само задържаше добре газа, но се превръщаше и в леща. Както синята леща пропуска само синьото, а прозрачното стъкло на прозорец спира част от свръхвиолетовото, парилът също променяше минаващата през него светлина. Приличаше на сито.
Сито от светлина? Звучеше нелепо дори за нея, но беше вярно. Парилът изместваше полека всеки цвят към истинското му място в спектъра, откъдето можеше да бъде притеглян. Дори в такова изобилие от парил всеки цвят изглеждаше по-ярък и жизнен. Според господин Шарп това било доказателство, че парилът е господстващият цвят. По-точно — Господстващият. Главната буква се подразбираше от преклонението в гласа му.
Но Тея вече бе слушала убедителни доводи на червени магистри защо червеното е най-добрият цвят. Сините магистри обясняваха на дисципулите в старшите класове защо синьото е истинският цвят — любимият на Оролам, цветът на морето и небето. Жълтите изтъкваха, че Оролам предпочита жълто — якия център на спектъра, чиято сърцевина беше като неунищожимо злато. Тея с удоволствие би си позволила вярата, че парилът също е изумителен и прекрасен (все пак беше единственият достъпен за нея цвят), но знаеше, че с нищо не превъзхожда останалите, просто си има чудатости. Както жълтото можеше да бъде и течно, и твърдо, а и от двете му форми имаше полза.