Бе виждала как някои от малцината дисципули десета година, успели да убедят покровителите си, че им служат най-добре чрез проучвания, правят опити с поляризирани лещи. Когато поставяха една леща в лъч светлина, наглед не се случваше нищо. Поставяха и втора малко след нея — пак нищо… докато обърнат и двете. Тогава лъчът между тях изчезваше.
Струваше ѝ се, че това явление с парила е подобно. Разбира се, можеше и да е съвсем различно. Забранено ѝ беше да пита.
Зае се с останалото, което ѝ беше възложено от различни магистри за следващи уроци, и през цялото време поддържаше мехура от парил, доколкото успяваше. Откри, че е невъзможно, а дори да го правеше безупречно, въздухът в обвивката скоро свършваше. Всъщност вдишваше и внушителни количества парилов газ. Не беше ли вредно?
„Тея, от всичко, което може да ти види сметката, париловият газ май е по-надолу в списъка от кръвожадни еретици, побъркани убийци, настъпващи езичници и собствената ти глупост.“
Привърши с уроците и тръгна към спалното си помещение. Стараеше се да поддържа мехура, притегляше кратко и начесто, внимаваше околните да не виждат очите ѝ, връщаше ги в нормално състояние и пак тласкаше зрението си към парил след няколко крачки. Но обвивката все се разпадаше от накъсаните ѝ усилия — дори ходенето стигаше, каквито и подпори от парил да създаваше Тея в мехура. Тъкмо се успокои, че е схванала как да го поддържа правилно, като се грижи да има много опорни точки в него и да ходи плавно, но видя как напорът на въздуха срещу парила огъна повърхността му навътре. Издържа само секунда, разпори се и вече нямаше и следа от него. За кой ли път.
— Ей!…
Щеше да подмине, без да обръща внимание на шепота. Направи крачка покрай отворената врата, погълната от… Адове!
Вцепени се. Господин Шарп! Носеше бродирани ленени дрехи и широк скъп пояс на богат рутгарец, с отметнат на гърба петасос, в шнуровете на шапката вплетени златни нишки. Макар че беше стресната, огледа дрехите и ги одобри — външност на достатъчно заможен човек, за да не се набива на очи почти навсякъде в Хромария, но не толкова разкошно облекло, че да го запомнят мнозина.
Даде ѝ знак да влезе в стаята. Кабинет на някакъв чиновник. Убиеца Шарп явно се бе справил лесно с ключалката. Тея се увери, че никой не я гледа, и влезе.
— Няма да се застояваме тук. — Съвършените му зъби лъснаха в усмивка. Той затвори вратата. — Време е да докажеш предаността си. До Слънцеднев остават само три дни. В момента Бялата наблюдава подготовката. Ще се качиш в стая два етажа над твоята. Пред прозореца виси въже с възли. Ще се покатериш по него до следващия етаж. За да стигнеш до етажа над него, ще използваш това.
Подаде ѝ торбичка, в която май имаше камъни. Тея бръкна и извади полукръг с лека сърповидна извивка навътре. От нея стърчеше плочка син луксин.
— Избърсваш с ръка стената, за да е колкото може по-чиста. Махаш с нокът парчето луксин. Притискаш полумесеца към стената с все сила. Издържа пет пъти по-голяма тежест от твоята. Когато се спускаш, издърпваш това. — Посочи халката отдолу. — Връвта вътре е напоена с разтворител. Така ще свалиш полумесеца от стената. Важно е. Не бива да оставяш никакви следи, разбра ли? Дори по стената да има малко луксин, ще се разпръсне за минути.
— И какво да правя, когато се покатеря?
— Пред вратата ще има един или двама черногвардейци. Погрижихме се за нейната стайна робиня.
— Убита ли е?
Още не беше отговорил на въпроса ѝ.
— Пратена е другаде по работа. Доколкото ми е известно, искрящите наметала са в долното чекмедже на бюрото на Бялата. Или в шкаф, който е в съседната стая на робинята.
„Аха, значи наметалата. Както бях предупредена.“
— Смятаме, че ще имаш половин час — добави Убиеца Шарп. — Вратата на балкона е оставена отключена.
— Иначе казано, имате свой човек в Черната гвардия — каза Тея. — Защо не поискате той да вземе наметалата?
Погледът му показваше красноречиво колко е глупав въпросът ѝ.
„Да бе. Не искат да бъде разкрит. Нали първо ще заподозрат черногвардейците… макар и с голямо нежелание. Но кой друг би могъл да отмъкне нещо от покоите на Бялата?“