Слава на Оролам, в този мразовит пролетен ден с немилостив вятър малцина излизаха навън.
Винаги имаше рискове при прехвърлянето — този път от въжето на балкона. Тея обаче бе натрупала опит в катеренето. Вдигна единия си крак и омота част от въжето около стъпалото, за да ѝ послужи за опора. Хвана се с ръце за парапета и скочи на балкона, сякаш вършеше подобни щуротии всеки ден.
Всъщност… помнеше добре как се катереше по балкони в имението на Лусигари заедно със Сарай — момичето, за приятелка на което я бяха купили.
И вратата на балкона беше отключена, както очакваше. Надникна в стаята. Малка и оскъдно обзаведена. Не изглеждаше обитавана. Толкова високо в кулата би трябвало да е отредена за приближен роб, но засега оставаше празна. Върна се на балкона, затвори вратата и огледа стената, по която щеше да се изкачи.
Съжали, че не може да използва въже с кука. После трябваше да се спусне по същото въже и то щеше да остане заедно с куката като доказателство как е извършена кражбата. Важно беше искрящото наметало просто да изчезне безследно.
За щастие имаше достатъчно от полукръгчетата за катерене. Избърса стената с ръкав на място малко над балкона и вдясно от парапета, махна луксиновото покритие от първия полумесец и го залепи със силен натиск. Счупи плочката син луксин с пръсти и тя се разпадна на прах.
Сложи следващия по-нагоре и вляво. Стъпи с левия крак на парапета, с десния — на първия полумесец, протегна лявата ръка към горния. И започна да се катери. Без припряност.
Разстоянието до горния етаж не беше голямо, но Тея внимаваше. Отклоняваше се вляво, за да падне на балкона, ако сбърка. Само две крачки вдясно беше пустотата до огромния двор далеч долу.
Събираха се облаци, притъмняваше бързо, а и тя беше от сенчестата страна на кулата. Хрумна ѝ нещо. Притегли парилов газ. Рееше се над главата ѝ, но оставаше свързан с волята ѝ и можеше да го използва като факел.
Значи „древните майстори“ бяха помислили не само как да стават невидими. Когато факелът беше над главата ѝ, а не пред нея, ставаше много по-удобен.
Буен порив на вятъра отнесе парила. Тея се вкопчи в полумесеците като паяк, притисна тялото си до стената.
Вятърът стихна, тя пак притегли парил и продължи нагоре. Не беше трудно. Полумесеците стигаха, за да се покатери по-високо от набелязания балкон, и тя просто стъпи от тях върху парапета, за да скочи ловко и безшумно. Остана приклекнала, пъхнала пръстите си под мишниците, за да ги стопли и да даде малко отдих на уморените си ръце. Ако отвореше вратата и завареше вътре черногвардеец, трябваше да се спусне с главоломна бързина.
Не помръдна още няколко секунди. Парилът не помагаше за надничане през дебелата дървена врата. Проникваше само през тънки пропускливи материали като платове. „Тея, нали смелостта е в действието?“
Натисна полека дръжката на вратата. Не беше заключено — точно както бе казал Убиеца Шарп. Не чу скърцане, но вятърът бездруго би заглушил звука. Нямаше какво друго да направи освен да открехне вратата и да погледне в стаята.
Заради плътните завеси в стаята на Бялата беше много сумрачно. А разликата в температурата навън и вътре означаваше, че вече има силно течение. Тея се шмугна вътре приведена и затвори. Завесите се разлюляха и пак увиснаха.
В ръката ѝ мигновено се появи парилов факел. Погледът ѝ търсеше скривалища. Течението разклати ли външната врата на пантите ѝ? Черногвардеецът отвън щеше да провери веднага какво става… или изобщо нямаше да влезе.
С разтуптяно сърце отиде на пръсти до бюрото на Бялата. И се спъна в края на дебелия килим. Тупна на четири крака, факелът изчезна. Но падането на такъв килим не беше нито шумно, нито болезнено.
Насмалко да се разкикоти — и от нелепата случка, и от напрежение. Смехът спря в гърлото ѝ — тук можеше само да навлече гибел.
Вратата не се отвори. Тея се опомни и притегли парил. Помисли припряно какво да прави и пак създаде обвивка около себе си. Запълни я с парилов газ, за да ѝ служи като реещ се над нея факел. Всяка дреболия в стаята се открои пред очите ѝ. Олекна ѝ.
Една от загадките на парила беше свойството му да улеснява зрението. Намираше се надолу в спектъра спрямо подчервеното, което пък затрудняваше зрението. Доскоро Тея си представяше, че някаква особеност на светлината я прави по-фина в свръхвиолетовото и по-груба към подчервеното. Нещо обаче се променяше между подчервеното и парила, защото с него виждаше прекрасно.
Провери стаята на робинята. Никой. Щеше да се справи лесно.