Доближи бюрото… и веднага разкъса обвивката от парил при допира с дървото. Но париловият газ вътре беше неподвижен и не се разпиля. Въздъхна примирено — сега ли беше моментът да разгадава чудатостите на парила? И оформи мехура наново. Пристъпи напред, остави го да се разкъса, но задържа остатъка. След като бе научила от Убиеца Шарп, че може да поддържа връзката на волята си с парила в газа, това изобщо не я затрудни.
Претърси бюрото много предпазливо. Колко ли опасни тайни криеше? Купчинки листове, бележки, шишенца мастило, дори тестета за Девет крале. Виж ти, старата дама също се увличала по играта. В най-долното чекмедже имаше грижливо сгънато тъмно наметало. Тея го разгърна и откри ръмжаща лисица, която трудно се забелязваше заради сивите конци на сив фон. Наметалото беше обгорено отдолу, имаше си златен нашийник в яката; Тея усещаше плата в ръцете си копринено тънък, но здрав. Лесна работа.
Или прекалено лесна? Облиза устни. Нави наметалото, пъхна го в жалката раница и пак я намести на гърба си.
Нямаше друго наметало. В първия миг паниката я сграбчи за гърлото. А после тя прозря. „Не може да има друго наметало, разбира се. Всичко е нагласено, но не срещу мен, а заради мен. Сега наметалото е толкова късо, че може да го носи само дребничка жена, недорасло момче или джудже. Колко са притеглящите, способни да разцепват светлината? И колко от тях са дребнички жени или недорасли момчета? Май оставам само аз!“
Не биха си позволили да я убият, ако единствено тя би могла да използва наметалото, за да върши работа за тях.
Не знаеше дали не е благоприятна случайност, но вече си мислеше, че е хитрост на Бялата. Или се бе намесил самият Оролам. Разбира се, ако вярваше на някои книжници, Оролам тъкмо така си вършеше работата — дори ако Бялата бе скроила този капан за Ордена, пак си оставаше негово дело. Значи…
„Благодаря, повелителю. Ще се помоля подобаващо, когато… ами когато не си рискувам живота. И вече няма да пропускам седмичното поклонение. Е, поне толкова често.“
Нямаше защо да се бави тук. Дори ако другото наметало бе скрито в някой шкаф, вземеше ли го, щеше сама да си изпроси смъртта. Как пък не.
Тръгна към балкона и чу откъм коридора глас. Вратата се отвори и един черногвардеец надникна в стаята. Бая Ниел — зеленият притеглящ и ветеран от битката при Ру. Беше се бил срещу самия Атират заедно с Кип, Карис и Гавин Гайл. Осветяваше го чистото сияние на жълт луксинов факел.
Тея се смръзна. Нямаше къде да се скрие. Нямаше накъде да отскочи. Сърцето ѝ замря. Кръвта ѝ кипна, но макар че това я бе тласкало да направи нещо поне хиляда пъти, сега бойното настървение не ѝ помогна. Или самата тя не беше способна да си помогне. Не помръдваше. Знаеше какво ще се случи. През париловия облак откри нещо странно в жълтата светлина, отразена от готрата на Бая Ниел, от носа му, от ръката, която се завърташе неумолимо към нея.
Ако не се заблуждаваше, жълтото ѝ даваше необичайна яснота и мигновено проникновение, надхвърлящо пределите на собствения ѝ ум. Тази неоспорима логика ѝ подсказа, че може да убие Бая Ниел — имаше парил в ръката си и знаеше как да го повали бездиханен на пода.
Но тя не можеше да убие черногвардеец. Дори за да се спаси.
В главата ѝ прехвърчаха думи: „Можех просто да помоля Бялата и тя щеше да ми даде това наметало.“
Бая Ниел или беше посветен от Бялата в плана, или не беше. Когато видеше Тея, или нямаше да направи нищо, или щеше да я залови, с което ползата от нея като шпионка изчезваше. Имаше начини да се измъкне, но нито един не беше приемлив за нея. В това беше силата на жълтото. Не абстрактната, отчуждена логика на синьото или разпалените страсти на червеното. Жълтото уравновесяваше ума и чувствата. Тея се покори на тази безпрекословна човешка логика. Стоеше бездейно, докато Бая Ниел се обръщаше към нея с луксиновия си факел.
Усещаше боцкане по кожата като от суграшица.
Погледът на Бая Ниел сякаш мина през нея. Той въртеше глава наляво-надясно, търсеше нещо нередно в стаята. Пак се взря нанякъде през нея, сякаш беше прозрачна. И отново. Само на шест стъпки. Не се преструваше. Тя виждаше очите му. Нямаше смущение или колебание в тях. Той не играеше роля. Просто беше сляп за присъствието ѝ. Бая Ниел местеше луксиновия факел насам-натам, а мозъкът на Тея сякаш пращеше от напрежението.
И тогава стигна до прозрение. Този луксинов факел. И нейният облак от парил. Факелът светеше в жълто, и то в много тясна ивичка от спектъра. Това се съчетаваше със свойството на парила да показва отчетливо всичко — способността на Тея да разцепва светлината трябваше да отклони само малка част от нейния спектър. Толкова лесно, че го правеше неволно. Същото, което са успявали да правят древните майстори, но в движение и срещу пълноспектърна светлина. Тея стоеше на място и се бореше само срещу частица от жълтото.