Бая Ниел разпръсна факела и затвори вратата.
Тея се втурна към балкона като подплашена дива коза. Тъкмо отваряше предпазливо вратата и чу гласа на Бая Ниел:
— Слушай, ще взема да проверя залостена ли е вратата на балкона. Онези хлапета, дето ги повишиха набързо, все забравят…
Тя не се забави да слуша докрай. Измъкна се навън, парилът се разпиля. Затвори вратата тъкмо когато се отвори другата. Заради разликата в налягането се чу кратко съскане. Прехвърли се през парапета към полумесеците. Дръпна халката на първия и размърда връвта наляво-надясно. Полумесецът се отлепи от стената.
Смъкна се припряно — вратата се отвори и пълноспектърна светлина озари балкона. Въпреки молитвите ѝ бе имало дъждец, докато тършуваше в стаята, защото полумесецът по-надолу се оказа мокър и подметката ѝ се хлъзна по него. Тя се вкопчи до схващане на ръцете, за да не отлети от стената.
Увисна така, че коляното ѝ опря там, където трябваше да е ботушът. Това не помагаше. Когато слагаше полумесеците, искаше да са разположени удобно за ръцете и стъпалата ѝ. Издърпа се нагоре с усилие, от което лявата ѝ ръка се разтрепери, а сухожилията в левия крак се опънаха до скъсване. Десният ѝ ботуш стъпи където трябва.
Нямаше време да си поеме дъх. Ако Бая Ниел надникнеше от балкона, щеше да я види. Размърда поредната връв, взе следващия полумесец и го пъхна в торбичката. Спусна се внимателно и прибра още един. Само миг след като се скри под балкона и вдиша дълбоко, чу отгоре „Хъм…“.
Жълто сияние прониза тъмнината — Бая Ниел бе направил луксинов факел и оглеждаше стената, където Тея беше била преди малко. После светлината изчезна.
Тея чу затварянето на вратата.
Остави мускулите си на мира за няколко секунди. Имаха нужда от почивка, но пък ако се бавеше, измръзналите ѝ пръсти щяха да се схванат и да изтръпнат.
Не си позволи небрежност: слезе полека и скоро стъпи на балкона отдолу. А в празната допреди малко стая седеше мъж с гръб към нея, целият омотан в наметалото си. Тея едва не падна в несвяст.
Щом я чу, той подаде бележка над рамото си, без да се обръща.
Той ще прибере въжето, щом слезеш по него. Не говори с него. Не бива да научи коя си, нито ти — кой е той. И така е изложен на голяма опасност. Не оставяй нищо при него. Върнеш ли му бележката, имаш една минута, преди да издърпа въжето.
Тея провери дали всичко по нея е закрепено добре. Върна листа на мъжа и видя краткия проблясък на изпепелена огнена хартия. Спусна се до стаята, откъдето бе започнала изкачването. Разкърши рамене. Лесна работа.
Слезе с асансьора на етажа, където бяха казармите на Черната гвардия, и веднага се натъкна на Кип.
— Ей, търся те навсякъде! — възкликна той. — Трябва да говоря непременно с тебе за нещо. Защо си мокра?
Не искаше да говори с него, докато носеше в раницата отмъкнато искрящо наметало, а в торбичката — полумесеци за катерене, особено защото беше вероятно Кип да я заведе или в казармите, или на някой тренировъчен плац, където беше редно тя да се преоблече и да изложи на риск себе си и откраднатото.
— Къде отиваме? — попита Тея, без да слуша въпросите му.
— Мисля да отидем в моята стая. Нали ти казах — трябва да говоря с тебе.
— Колко загадъчно — каза тя уж шеговито, но нервите ѝ бяха прекалено изопнати.
Ръцете му се отпуснаха, все едно го беше обидила ужасно.
— Тея… Моля те.
„Кип — толкова сериозен, гузен и докачлив? Няма как да не отида с него.“
Спомни си прегръдката, на която не отвърна, и съжалението си. „Кип, все избираш лош момент. Най-лошия.“
— Както кажеш — сви рамене Тея.
„Накрая ще ми навлечеш смъртта.“
Тръгна с него, но на половината път към стаята му чу приплъзване на подметка по каменна плоча. Озърна се. Никой в коридора.
Погледна в парил — господин Шарп вървеше след тях невидим. Вдигна пръст пред устните си. Тея се зачуди дали да не пусне крадешком раницата на пода, когато доближат следващия ъгъл. Господин Шарп не би могъл да направи нищо друго освен да я вземе. И може би щеше да ѝ се махне от главата, поне засега?
Но ако го направеше несръчно? Ако Кип забележеше как незнайно защо опитва да се отърве от раницата? Щеше да я засипе с въпроси незабавно, да се заинати и да я тормози, докато не научи какво има вътре. Винаги любопитен като досаден котарак.
Продължиха към стаята му, страхът я смазваше. Видя в парил настойчивия жест на господин Шарп. „Адове, не!“ Не можеше обаче да се възпротиви. Нито сега, нито никога.