— Предложението ѝ? Какво предложение?!
Нима трябваше да ѝ го поднесе сдъвкано?
— Предложи ми да се оженим.
— Да се ожените?!
— Единственият начин съюзът да е нерушим. Дори промахосът няма правомощия да разтрогне брака.
— Ти сериозно ли… Кип, ти си на шестнайсет!
— След няколко месеца ставам на седемнайсет. Добре де… След десет месеца.
— Брак, Кип? Брак? Да, има поне хиляда причини. Например… например… Тоест ти си само на шестнайсет…
— Не търся хиляда причини да ѝ откажа, търся една. Търсех…
И неочаквано, вбесяващо, унизително очите му се наляха със сълзи. Вдиша дълбоко, замига, но напразно. Сълзите напираха, не му даваха да каже нищо и накрая потекоха по бузите му.
Отблъснат. От Тея.
„Да я беше изчукал, докато можеше“ — сякаш отекна в ума му гласът на Андрос Гайл. И Кип се засрами.
— Съжалявам — промълви и гласът му прозвуча сдържано. Тихо, задавено, но сдържано. — Поставих и двама ни в много неловко положение. Моля те да ми простиш. Не бях прав. Аз…
Тея го гледаше втрещена и онемяла.
— … трябва да тръгвам.
Беше в собствената си стая, но не издържаше повече тук. Не можеше да диша, не можеше да остане пред очите ѝ дори секунда повече. Направо изтича в коридора. Отиде при асансьорите, но нямаше свободен на този етаж. Сложи си зелените очила — тъкмо да скрият очите му — и притегли ръчна кука. Никога не бе правил това, но гледаше неведнъж как го правят други. Всичко да пропадне в ада.
Закачи я направо за носещо въже, стисна пръта с две ръце и скочи в шахтата.
Оказа се, че внезапният ужас действа отрезвяващо.
Ужасът обаче се изпари след секунда. Кип профуча надолу покрай опулени дисципули и магистри. Етаж след етаж прелитаха в мътилката на сълзите и съжалението. Притисна куката и спря разтърсващо в подземието, където се бе пренесла толкова голяма част от подготовката му.
Тренировъчната зала на Призмата беше празна. Слава на Оролам. Кип пъхна очилата в калъфа на колана си и натисна всяка плочка за цвят — и седемте части на спектъра осветиха залата. Искаше притеглянето да е лесно, каквото и да му хрумне. Смъкна туниката си и отиде при тежкия чувал. Само вкоренената у него дисциплина го застави първо да загрее. Започнеше ли да бъхти чувала веднага, само щеше да си навехне китките.
Дори да бе успял за малко да се откъсне от собствената си слабост, тя го връхлетя отново, щом започна да удря чувала. Колкото и да подскачаше около полюшващата се кожа и стърготини, нямаше да избяга от глупостта си. Каквато и болка да нахлуваше от юмрук към китка и от лакът към рамо, мъчението не стигаше, за да потисне срама. Какво всъщност искаше? Как не се беше усетил навреме, че я смайва до вцепенение? Как бе могъл да не се измъкне с уклончиви думи, които изцъкленият ѝ поглед му подсказваше?
Обаче не. Беше продължил с рогата напред като тъпо говедо.
Юмруците му налагаха чувала, китките го боляха, сухожилията се обаждаха изтормозено, когато прекаляваше с вложената сила. Още не беше загрял добре, но не можеше да се сдържи и удряше, за да стигне отвъд прага на болката. Сякаш така щеше да заличи всичко друго.
Защо сам бе натикал Тея в този ъгъл, където тя нямаше какво да каже? Искал беше да я загуби. Не намираше друго обяснение.
Всичко си навличаше сам. Копеле и изгнаник, който иска да си остане копеле и изгнаник. Блъскаше, блъскаше, глухият звук от срещата на луксиновата ръкавица с кожата се превръщаше в негов глас. Успяваше да прецени всеки удар по звука и скоро вече променяше по нещо — по-рязко свиване на коремните мускули, за да вложи мощ, избор на по-добро място за опорния крак, по-точно прицелване в разклатения чувал.
Но нямаше изход. Беше си позволил да очаква, че ще има приятели. Че тук — в Хромария, в средоточието на всичко, вече няма да е сам. А сега Гавин го нямаше и той бе настроил Карис срещу себе си, Тея не го искаше, скоро щяха да му отнемат приятелите и никога не би могъл да им се довери отново. Пак оставаше сам и този път беше обречен на тази гибелна самота.
„И какво ще правиш? Ще ревеш ли? Ще се съжаляваш? Горкият мъничък Кип от Ректън, горкият шишко.“
Затвори очи и се опита да бъхти чувала по усет. Това все си оставаше възможно по-скоро на теория: познаваш формата на чувала, научил си как се клати, известно ти е къде виси, натрупал си опит колко силно и в кои точки е най-добре да удариш, значи можеш да отгатнеш навреме накъде ще се люшне. И повтаряш. Нали?
Естествено, че не беше толкова лесно. Каквото и друго да представляваше, Кип имаше да се труди до изнемога, докато стигне до тези умения.