От какво имаше да се плаши? И без това трябваше да обяснява на командир Железни какво е направил… Впрочем нали тъй или иначе щяха да го изхвърлят от Черната гвардия… Какво имаше да губи?
Притегли малък нож от син луксин, седна и опря острието в разхлабения шев.
Месеци наред блъскаше това нещо, воден от приумица. Толкова време беше отделил за тази глупава цел, но не беше успял да я постигне. И сега да се откаже? „Наистина исках да го разпоря от бой този чувал.“ Е, какво да се прави.
Отвори чувала за секунди и видя… стърготини, разбира се. Бръкна навътре. По пода се разпиляха стърготини. Щом беше стигнал дотук, защо да спира?
Наложи се да рови само няколко секунди. Кутия дълбоко в горната част на чувала, където рядко се нанасяха най-силните удари. Извади я лесно.
И забрави да диша. Познаваше тази кутия за карти. Не просто някоя кутия за карти. Кутията. От маслиново дърво и кост. Побираща само една колода. Кутията, която Янус Бориг бе скрила от хората, дошли да я убият. Кутията, която той веднага бе склонил да даде на баща си. Скъпият капак беше сцепен по средата от ритника му.
„Ама че съм…“
Почисти я от стърготините и я отвори с треперещи ръце. Новите карти бяха в нея. Всичките тези безценни карти — невъобразимо съкровище, обгърнатите в тайна истини за крале и сатрапи, за Цветове и други велики мъже и жени днес и през последните две столетия. Всички те бяха тук.
Гавин беше знаел, че честите му пътувания улесняват желаещите да тършуват в покоите му. Затова я бе скрил тук, където можеше да бъде намерена само от Кип или Железни. И Кип на свой ред се сблъска тутакси със същия проблем. Къде да скрие кутията, след като се беше убедил, че не умее да избира скривалища, а Андрос бе показал колко безцеремонно се отнася към личните му вещи? Или да даде кутията на дядо си, да приеме сделката? Направеше ли го, щеше да признае пред себе си, че е отписал баща си.
Това можеше да почака.
Ледена тръпка се плъзна по потните му ръце, спусна се по гръбнака, смрази кожата на главата му. Докато се надигаше, бутна настрани чувала и на пода се изсипаха още стърготини. Щеше да си плати за безобразието. Но на пода бе паднала още една кутия… която Кип бе зърнал веднъж. Кутията на Андрос Гайл. Нали го беше попитал той ли е я откраднал? Само че Гавин е бил крадецът.
И сега кутията беше в ръцете на Кип.
Но и това можеше да почака. Държеше картите. Върховното творение на Янус Бориг. Нейните шедьоври. Едно от чудесата на света. Преди ги бе прегледал набързо, но тогава не знаеше нищо. Виеше му се свят, разтрепери се. Извади цялата колода.
И го обзе буйна радост, пареща като силно бренди.
Странно… Не я почувства като своя радост. Огледа залата, огряна ярко от седемте цвята. Колко ли от тях притегляше неволно в момента? Дали беше разумно да притегля и да държи…
Картите в ръцете му трептяха. Не ръката му. Реагираха на нещо.
Замахна да ги хвърли, но те се изплъзнаха от пръстите му при първото движение на китката и се лепнаха по голата кожа на тялото му като железни стружки по магнит. Седем цвята… не, повече… се понесоха с бучене през Кип и сякаш се изтръгваха от него като взрив. Всичко гореше, вледеняваше, пронизваше.
Той се клатушкаше в кръг ослепял, вкопчваше се в картите, за да ги махне, а в пръстите му припукваха резонансни точки. Поредната карта се изтръгваше от ръката му и на нейно място скачаше следващата, после още една… Твърде бързо, твърде лепкави. А те вече обгаряха не само пръстите му, впиваха се навсякъде в кожата. Кип закрещя.
Пред него изникна сияние като разцъфнало цвете. Прекрасната фигура в светлината приковаваше погледа. Рея Силуз, библиотекарката с нимб от кестенява коса и красиви устни — жената, която му заръча да намери Янус Бориг. Но сега Кип си каза, че „жена“ е твърде бедна дума, за да ѝ подхожда.
Той падаше…
Не, скачаше… не, сражаваше се, размахал пламтящи мечове… не, проклинаше жената, заради която се бе отказал от своята сатрапия… не, чуваше думите на млад черногвардеец:
— Не е въплътена магия, сър.
— Но е адски близо до нея.
Файнър отдаде чест напето и скочи от ръба на бездната. Дръзкият непрокопсаник дори направи салто, докато падаше…
Кип се стовари на пода и сблъсъкът го накара да се опомни. Рея Силуз коленичи до него.
— Трошач, безсилна съм да ти помогна в това. Измъкни се, иначе ще умреш.
Светлината остъргваше плът от кост, надробяваше костите, стриваше ги на прах.
Вятър от самата светлина, от дъха на Оролам, повя през онова, което беше Кип, и го разпиля. Запрати го във всяко кътче на Седемте сатрапии и отвъд. Разпръсна го от настоящето в миналото. Издуха го от времето, както и Оролам беше извън времето.