Тя се превръщаше в цветен бяс, за което всички луксиати я предупреждаваха през целия ѝ живот. Разкъса халото и би трябвало да се самоубие. Нямаше друг избор. Какво друго да прави? Цветния принц разчиташе тя да се присъедини към него, да си загуби ума, както му се искаше. Тя прогриза дупчица в брезента на палатката, за да проникне тъничък лъч. Ако си послужеше с миниатюрния сапфир, който ѝ бе подарил нейният Юсеф, Пурпурния мечок, би могла да…
Зий Дъбов щит мига, за да избистри погледа си. Има вражески армии и по двата бряга на Великата река. Чувството, което я пробожда, не е страх. Съжаление е. Трябваше да направи повече. И не биваше да хвърля онези ехидни думи в лицето на Дариен Гайл. Сгряващото злорадство, че е надприказвала един от най-умните мъже на света, смехът на благородниците тогава, ще бъдат заплатени с кръвта на обикновени хора днес…
Перото ѝ оставя по листа равни четливи редове: „Куче. Ден 1207-ми. Все още няма разлики във физиологията извън притеглените от пишещата това изследователка. Не са забелязани промени в психиката, като не забравяме предишните уговорки за ограничените възможности да бъде проучвано съзнанието на кучетата. Ден след ден се убеждавам, че въплътеното притегляне може да бъде извършвано безопасно — при строго спазване на установените правила. Да, това е наклонена плоскост, и то хлъзгава, но Хромарият се увлича в предпазливостта. Луксин, който е запечатан правилно преди въвеждането в плътта, не се различава по нищо от обикновения и дори е по-безопасен от обичайните му приложения. Ако…“
Затътри се навън от горящата къща на рода Белодъб на Големи Яспис, подскачащите пламъци сякаш се опитват да близнат небето. Кожата му се свлича на парцали. Крещи до прегракване, а целителите се втурват към него…
Кип се задъхва, дави се, но виденията не отстъпват. През него струи такава мощ, че дори не вижда нищо. И той пищи с продрано гърло… или поне се опитва. Звуците замират в устата му.
— Кип, Трошач… Чуй ме — сърцето ти спря. Не ти остава много време. Не се застоявай, не се захласвай по…
Очите му не се затварят, не могат, но образите се сменят шеметно, все едно мига.
Гавин отваря очи за същия жълт ад, който бе посрещнал…
„Зури пак показва каква кучка е“, мисли си Топчията…
Сигурно е последната оцеляла черногвардейка…
Оролам, черен луксин. Черен! Той…
Светлината убива…
Тя…
74.
— Странно момче — подхвърли господин Шарп секунди след като Кип избяга от стаята.
Сега не беше невидим, разхлаби и качулката си отпред, като че ли се чувстваше хванат натясно в нея.
— Само кажи още една дума за моя приятел… Хайде де! — предизвика го Тея.
Лицето му се разкриви, сякаш бе отпил оцет, а е очаквал вино.
— Има си време и място човек да вкарва в пътя чираците си. За жалост нито времето, нито мястото са подходящи. Това… — размаха ръка в неопределен жест — е слабост, Адрастея. По-добре е за тебе да се отървеш.
Тя опита да си представи кутия, в която пуска всяко чувство. Каквото и да разкриеше, той щеше да го превърне в оръжие срещу нея.
— Не можеш да го опазиш. Знаеш, нали? — натърти Убиеца Шарп. — Не и от мен. Питам се какво ли ще направиш, ако ти заповядам да докажеш предаността си, като убиеш именно него?
— Защо не заповядаш, да видим какво ще стане? — подкани го Тея.
— О-о, имало стомана в тебе. Одобрявам. — И тя отново видя чудатата хищна усмивка, оголваща всички съвършени зъби. — Носиш ли ми нещо?
Тея му подхвърли наметалото, даде му и торбичката с полумесеците.
— Изтървах един, докато се спусках. Накрая трябваше да изчезна много набързо от покоите на Бялата. Един от черногвардейците за малко не ме спипа на балкона.
— Но не те е спипал.
— Нали съм тук?
Убиеца Шарп я претърси. Безстрастна гавра с достойнството ѝ, както ако я събличаше мъж, предпочитащ момчета. От тази мисъл ѝ олекваше, но съвсем мъничко. Започна с главата ѝ, прерови косата грубо. Ако Тея отделяше време за косата си, сигурно щеше да се разлюти, но жените в Черната гвардия бяха достатъчно практични, за да мислят за прически само преди празник.
— Не може ли да го правиш с парил? — опита се да възрази.
— Не действа безотказно, както и ти знаеш много добре.
„Нима? Всъщност не знам. Милостиви!…“