Убиеца Шарп бръкна с пръсти… отпред и отзад! От изненадата и насилието Тея дори не направи нищо. Докато се опомни, той извади пръстите си.
— Когато бях в Ха… — Спря се навреме. — Когато бях в затвора… Няма да повярваш, ако ти разкажа какво пъхаха разни хора… и къде. Да вдишвам пушек, вонящ на клозет? Никога не съм падал дотам. Дори за да приличам на другите. Един тиреец скри ножове в… ясно ти е къде. Но надзирателите го претърсиха безмилостно, ръчкаха и опипваха, целия го нарязаха отвътре. Не оцеля, затова пък се обезсмърти в дебелашките шеги на затворниците.
„Да бе, много смешно.“
Той разгърна наметалото колкото да види извезаната лисица.
— Само едното ли? Обгореното наметало на Гебалин?
— Само то беше там.
— Така ли?
— Да. Но не мога да не се чудя защо ми повери такава задача. Да не беше проверка колко съм тъпа? Ако бях намерила и двете наметала, наистина ли очакваше да ти ги донеса? Защо би ми хрумнало да стана по-безполезна за тебе, като знам колко нехайно убиваш?
За миг лицето му издаде, че е угрижен. Май не беше обмислил всичко докрай. По-важно обаче оставаше какво е мислил онзи, на когото той се подчиняваше.
— Е, това не беше ли изпитание преди всичко на ума ми? — настоя Тея.
Вечно ухиленото лице пак се смръщи.
— Може и да е било. Но ти се справи великолепно. Донесе ни искрящо наметало — по-голяма заслуга, отколкото някой в Ордена на Разбитото око би могъл да си припише през последния век. Макар че всичко ти беше поднесено на тепсия.
Тея се уплаши да не ѝ спре сърцето. Знаеше за помощта на Бялата! После се опомни — Убиеца Шарп натякваше, че той я е улеснил много.
— Навън беше ветровито — промърмори тя колкото да се сопне.
— И аз никога не съм обичал да се катеря нависоко. Но пък затова ни плащат, нали?
Сгъваше сръчно откраднатото наметало.
— Значи ще ми платиш? — попита Тея.
— Няма, разбира се. Как ще обясниш откъде са парите? Но те ще ми платят за твоя успех и аз съм ти благодарен. Щеше да е по-добре, ако бяхме взели и двете. — Убиеца Шарп пак се вторачи в наметалото. — Ако можех, щях да ти го оставя. Подозирам, че тук ще се пролива кръв. Постарай се да не те убият.
Нахлупи отново качулката на своето наметало, стегна я на лицето си с бързи привични движения и излезе от стаята.
И тя остана насаме с мислите си. Които се въртяха само около Кип. „Да му се не види, Кип. Просто… Ама че проклета работа! Пред Убиеца Шарп ли трябваше да го направиш? Когато не можех да ти отговоря? И как ли щях да отговоря, ако него го нямаше? Май със същите думи.“
Какво у Кип я вцепеняваше така? Когато тренираха, той си беше нейният партньор и Тея се справяше лесно с това. Всичко им вървеше като по вода, сякаш бяха дясна и лява ръка, заети с обща работа. Кип ѝ се доверяваше толкова, че до него и Тея си вярваше повече. Близо до Кип беше настроена по-добре към самата себе си.
От какво имаше да се плаши?
И защо думите му я свариха неподготвена? Когато я прегърна, тревожната камбанка трябваше да зазвъни лудешки в главата ѝ. Да беше направила нещо още тогава. Ако искаше само да си останат партньори или приятели, трябваше да намери нужните думи след тази случка. Ясни, недвусмислени думи, но без да го посрами. Протакането беше жестокост чрез съжаление. Приятелите не постъпват така.
Но не, тя искаше да се наслаждава на тази привързаност, надхвърляща дружбата, но всичко помежду им да си остане все същото. Искаше той да не очаква нищо от нея, но ѝ харесваше да я обожава.
„Да, страхотно. Само за мен.“
Ако сега беше искрена, защо се разгаряше тази зла ярост, щом помислеше за Тизис Маларгос? „Не изглежда ли малко прекалено, а?“
Знаеше къде може да е отишъл Кип. Мъчеше се да изсипе стърготините от онзи чувал. Момчетата са толкова предвидими.
Щеше да е по-добре, ако му каже скоро как Бен-хадад поправяше тайно разкъсания шев, откакто забеляза към какво се стреми Кип. Бащата на Бен-хадад бил шивач. Хитрецът нарочно оставяше шева да изглежда разхлабен, макар че го направи тройно по-здрав на това място.
Всички в групата се подсмиваха скришом, докато наблюдаваха безмилостното бъхтене на Кип по чувала.
Колко забавно е да прецакаш Гайл, получил всичко наготово в живота.
Изведнъж Тея започна да не вижда в тази шега нищо освен дребнава подигравка. „Точно този ден не е най-добрият да му кажа за чувала.“
Вторачи се във вратата. Защо да не отиде при него веднага, преди да е направил някоя глупост?
„А защо аз трябва да се държа като голяма? О, въобразяваш си, че проявяваш зрялост в отношенията с Кип? Оролам да ме прокълне, преди половин час щях да се изтърся от Кулата на Призмата. Няма да се плаша от разговора с едно момче.“