Хвана дръжката на вратата. Пусна я.
„Добре де, ще се плаша. Това е съвсем друг страх. Но няма да ми попречи.“ Изпъчи се и това някак я въодушеви. „Ама че глупаво момче!“
Отвори рязко и закрачи като буреносен облак, обещаващ мълнии за всеки, изпречил се на пътя ѝ. Няколко етажа по-надолу асансьорът спря и в него влезе Паям Навид, един от най-забележителните красавци в Хромария, ако не и в целия свят. Взря се в навъсеното ѝ лице. С тази външност сигурно виждаше за пръв път жена да му се мръщи. Вероятно дори нямаше представа, че жените могат да се мръщят. Гадняр. Не беше честно някой да е толкова привлекателен.
Той каза:
— Не съм ли ви…
— Не говори с мен.
— Аз само…
— Не.
— Е, стига де — усмихна ѝ се Паям, за да покаже и безупречни зъби в пълна хармония с високия си ръст и мургавото си обаяние.
Тея изсумтя и размаха ръка пред лицето му.
— Леле, колко сме хубави. Още една дума и ще се простиш с тези прелести.
За миг-два той се развесели. Тея дори не му стигаше до рамото. Сигурно приличаше на джафкащо пале. Погледът му обаче се спря на новобранския знак от Черната гвардия, извезан със сиво на сив фон. Цял поток от изражения се изля по лицето му и той се извърна почтително.
Щом излезе от асансьора на своя етаж и се почувства в безопасност, той попита:
— Впрочем как се казваш?
Тея завъртя очи от досада и хвана ръчката, а Паям каза:
— Искаш ли да отидем в…
Асансьорът се спусна. Слабичкият прилив на самоувереност от този сблъсък ѝ помогна да излезе от асансьора в подземието. Но спря след две крачки.
„Хайде, Тея. Не ставай смешна.“
Стъпка по стъпка заставяше краката си да извървят пътя до тренировъчната зала. Спря като закована и пред тази врата. „Размърдай се!“
Бутна вратата, която се тресна в стената доста по-силно, отколкото ѝ се искаше. Пристъпи вътре, готова да се извини… а тъкмо така не ѝ харесваше да започне.
И видя Кип. Лежеше на пода неподвижен, в несвяст.
Какво беше направил?!
Изтича при него. Той беше обгърнат в карти — карти за Девет крале? Големият чувал също беше на пода, разпорен, с купчина изсипани от него стърготини. Очите на Кип зяпаха сляпо. Не дишаше.
Не, не, не!
В очите му се въртяха шарки, всеки луксинов цвят беше жив в него.
Но Кип не беше.
Очите не помръдваха, само тази гъста палитра се изцеждаше в някаква безкрайна фуния и изчезваше неумолимо.
— Кип! Събуди се! Върни се, Кип! Трошач!
Разтърси го, но той си остана отпуснат. Картите се лепяха по него като пиявици. Тея започна да ги дърпа от кожата му. Те бяха отрова. Те го убиваха. Всяка се откопчваше с мляскане и малък водовъртеж от цветове потъваше в кожата като капки мастило в чаша вода. Какво ставаше?
Смъкна и последната, затаи дъх. Кип не шавна. Шарките в очите му, кълбящи се като облачета, избледняваха.
Хвана ръцете му и ги стисна силно.
— Недей, Кип, недей!
Но той беше мъртъв.
75.
Смъртта се разминаваше с очакванията на Кип. Още си беше той, не бе потънал в нечия карта, поне в това нямаше съмнение. Значи бе паднал в клопка, оставена от Янус Бориг в картите. Нали в нощта на смъртта ѝ се беше убедил колко обичаше тя да залага капани за нежелани „приятели“.
Тук беше тъмно. Като в гробница… или като зад стиснати клепачи. Ами да, стиснати си бяха. „Малкият Кипчо не е най-светлият лъч в спектъра.“ Лежеше по лице на твърд лакиран дъсчен под. Изправи се. „Това е добре. Поне мога да се движа, нали?“ И откри, че е в библиотека.
Може би не коя да е библиотека, а Библиотеката. Наредените рафтове от чудновато, светещо червено дърво се простираха до хоризонта. Незнайно колко левги, запълнени с рафтове, извисяващи се пет-шест човешки ръста. Погледът му се плъзгаше все нагоре по редиците от нови, отпечатани книги. Имаше стълби на колела, за да са достъпни и най-високите рафтове; нямаше обаче таван. Нощното небе сияеше отгоре, без да го разкривяват въздушни потоци, без звездите да примигват в него. Кип никога не го бе виждал толкова ясно.
Не беше вещ в астрологията и все пак се учуди, че не разпознава нито едно съзвездие. Изведнъж главата му се замая, сякаш щеше да се отдели от земята и да пропадне в безкрая горе. Побърза да прикове поглед в рафтовете.
Атасифуста. Да, от това дърво бяха направени. Вечно горящото дърво. Само че тук просто беше полирано до блясък и излъчваше мека разсеяна светлина в цялата библиотека. Добре измислено. Пристъпи към един проход между рафтовете, за да види колко е дълъг. Краят на прохода не се виждаше.