Побърза да се върне на мястото си, сякаш така нищо нямаше да го застраши.
Пое си дъх. Я почакай… това не беше ли първото му вдишване, откакто бе попаднал тук? А трябваше ли да диша, нали беше мъртъв в края на краищата? Ха, въпреки това дишаше. Странно, не се плашеше. Чувстваше се объркан, то се знае. И любопитен, разбира се. Но нямаше и трошица страх.
Е, може би една трошица. Страхът може ли да се мери на трошици?
Влезе в прохода. Аха, не бил безкраен, само изглеждаше такъв. Някъде в далечината, напомняща за океанските простори, се мержелееше нещо. Сигурно беше стена. Имаше го и в отсрещната посока. От взирането на такива разстояния, от осъзнаването им пак му се зави свят. Кип се постара да гледа наблизо.
И около него започна бурно оживление, първият миг на сътворението като че ли породен единствено от неговото присъствие на наблюдател, най-близките рафтове се запълниха с взрив от текстове, същински изстрел от широкото дуло на тромблон прелетя през етера на всеки език и се сблъска с присъщия за всяка епоха носител на знание. Огромни свитъци се разстилаха, невидими пера ги запълваха с редове, украсяваха ги с причудливи рисунки и продължаваха да пишат. Цели страници излизаха от невидими печатарски машини, подредени като войници, режеха ги ножове, залепяха се към подвързия и кацаха стремително на мястото си като книги. Някой още пресоваше папируса, а върху него се нанасяха гъсто сложни знаци. Глинени плочки се изглаждаха в равна повърхност, мъничките клиновидни писмена едва успяваха да се вдълбаят в тях, а плочките вече съхнеха на слънце и се изпичаха в пещи. Мачкаха бамбукова каша, обработваха я с разтвори, зашиваха я в пачки листове, а йероглифите вече се спускаха в спретнати колони като дъждовни капки. Хиляди видове писменост върху кожа и камък, върху дърво и хартия, върху материали, които той не можеше да назове. Текстове изписани отляво надясно и отдясно наляво, отгоре надолу или наведнъж, наглед събрани тук безредно. Някои прелитаха към близки рафтове, но други като клиновидните писмена се носеха към местата си през много редици от Кип.
Значи старите писмености отлитаха някъде далеч, но написаното наскоро оставаше близо до него. Виж ти… Ами ако това място побираше всяка написана някога дума? Всяка. И добавяше всяка нова в мига, когато бъде написана?
Това означаваше, че Кип стои в настоящето с лице към миналото и гледа как историята се разгръща наляво и надясно.
Завъртя се; вече си представяше, че е на ръба на пропаст или че зад него няма нищо.
Не позна. Пред погледа му беше бъдещето — също левга след левга рафтове, книгите натъпкани нагъсто. Свитъците изчезваха постепенно, изместваха ги печатните книги, изместени на свой ред от блестящ метал или кристални устройства, които той не можеше да различи добре оттук. А зад тях, някъде на огромно разстояние и все пак видима, се издигаше стената на библиотеката.
Бъдещето свършваше.
Пак се озърна наляво и надясно, пак видя смътно стените. Взря се в миналото, но… не видя граница. То може и да не се простираше безкрайно, но началото му оставаше недостъпно за погледа на Кип и беше много по-продължително от бъдещето.
„Умирам и попадам в библиотека? Признавам, можеше да е по-зле, но аз прекарах много време в библиотеки тази година. Предостатъчно време, бих казал. Трябва ли да остана тук завинаги? И къде да се изпикая?
Но може би мъртвите не пикаят.
Както и не дишат ли?“
Тъкмо се накажи да тръгне нанякъде, за да разглежда рафтовете, и от небето падна мъж. Приземи се със звук като планинско свлачище точно пред него. Остави у Кип смътното впечатление, че е падал цяла вечност, но дори не си напрегна коленете излишно при допира със земята. Приличаше малко на скоковете на Круксър. Кип си знаеше, че ако ще да тренира цял век с Черната гвардия, пак няма да овладее майсторството, с което приземяването след скок изглежда толкова плавно и лесно.
Мъжът се изправи грациозно и нагласи ръкавите на ризата си под куртката с три копчета, чиято кройка и лъскав плат бяха непознати за Кип. Върху куртката носеше широко кожено палто, черно отвън и бяло отвътре, вталено по фигурата му и стигащо до островърхите кожени ботуши. Свали на гърба широкополата си шапка, подобна на петасос, и приглади назад платиненобялата си коса, чиито краища не докосваха яката. Кип не бе виждал толкова светлокож човек, нито такова екзотично, неземно, съвършено лице. Мъжът се усмихна — искрена усмивка, която прати искрици в огледално шарените очи. Зъбите му не бяха бели в буквалния смисъл, а по-скоро имаха бисерен блясък. Кучешките зъби май бяха по-дълги и по-остри от обичайното.