И Кип отсъди, че мъжът просто не е човек. Студената вълна на страха се плъзна надолу по гръбнака му въпреки привидното дружелюбие и красотата на това същество. После си напомни: „Вече съм мъртъв. Какво ще ми направи? Да бе, колко хубаво, че страхът се вслушва в разума. Колко хубаво, че можеш да се отървеш от него с разсъждения.“
— Приветствам те, Богоубиецо — каза непознатият.
Заради прекрасното лице, острата брада и безупречната прическа Кип очакваше да чуе тенор, но съществото говореше басово, затова пък със съвършено произношение, без да боботи или да ръмжи. Само че басът звучеше твърде мощно, за да излиза от тази наглед човешка фигура.
— Приветствам те, страшен тип, паднал от небето.
В очите на непознатия се мярна раздразнение. Прикри го веднага с усмивка, но не преди назъбена пукнатина да плъзне от ъгълчето на едното му око към трепналото ухо. Пукнатината се запълни мигновено, остана само усмивката.
— Приветствам те, Богоубиецо — повтори той, сякаш проявяваше неизчерпаемо търпение.
— Приветствам ви… господине.
На Кип му се стори, че участва в игра, без никой да му е обяснил залозите, камо ли правилата. Случваше му се достатъчно често през последната година и би трябвало да е свикнал. С такова нещо обаче не се свиква. Този мъж му вдъхваше неясен ужас.
„Мъртъв съм, нищо не може да ми направи. Ха! В отвъдното може би не се пикае, но се оказва, че е възможно да имаш огромно желание да се изпикаеш.“
И това също беше плашещо посвоему.
Без да мърда от мястото, на което бе стъпил, мъжът протегна напред ръка с дланта нагоре. Не приличаше на покана да се здрависат и Кип се загледа недоверчиво в ръката. От неподвижното небе падна нещо точно в чакащите пръсти. Бастун от полирано черно дърво.
— Надявам се да ме извиниш, че се нуждая от това — каза мъжът с гласа си като въртене на великански зъбни колела.
Пристъпи напред и Кип забеляза, че глезените му са били счупени и наместени зле. Дали затова носеше коравите ботуши?
— Под какво име идваш тук? — попита съществото.
Кип се огледа и попита:
— Това подвеждащ въпрос ли е?
Мъжът спря на десетина стъпки, странно разстояние за разговор. Намести бастуна на земята пред себе си и се опря на него с ръце, с което заприлича на трикрако столче. Чакаше. Кип добави:
— Аз съм какъвто съм. Тоест аз съм си аз, какъвто ще да съм. Кип. Има ли тоалетна тук?
— Кип ли? Кип… Не е рожденото ти име, нали? Кип, толкова нищожно, толкова незначително. Едва заслужава и тези три буквички. „Не ме поглеждайте — пищи то. — Аз съм само едно копеле.“ Кип Делаурия. Кип Гайл. Гайл Шишкото. Трошача. Богоубиеца. Може би и Диакоптес? Ако решиш да събираш имена на други езици и от други религии, ще стане съвсем отегчително. Но какъв си ти под имената? Под този плащ от имена кой си ти?
— Не разбирам за какво говорите.
— Да ти призная, аз също бях известен донякъде като носител на маски. Наричаха ме… но защо да развалям изненадата? Името стана една от първите Черни карти, забранена, защото погледналите я си губеха ума. Обърни внимание, дребосъчко Гайл — само от мъничката частица от моето могъщество, която можеше да се побере в карта. Ти умираш в момента. О, не се безпокой, тук времето е различно. Имаме цялото време на света да разговаряме, но тялото ти умира. Аз мога да те спася.
— Е, поне един отговор получих — каза Кип. — Още се питах дали си герой, или злодей. Значи злодей.
— Наистина ли? Толкова лесно ли беше за тебе? — попита безсмъртният.
— Няма нищо сложно. — „Милиони пъти по милион книги, но няма къде да пикая.“ — Има си време за умозаключения, има си време и за интуиция. Този път интуицията печели.
„Умозаключения ли? Как научих тази дума? Твърде дълго се заседявах в забранената библиотека.“
— Но ако главата и сърцето са в равновесие, с коя своя способност решаваш дали да се подчиниш на главата или на сърцето? — усмихна се съществото.
Само лявата му ръка остана върху дръжката на бастуна, дясната се подпря на хълбока. Движението избута назад дългата връхна дреха и откри пистолет в специално направен калъф. Какво превъзходно хрумване. Повечето хора носеха пистолетите или в торба, или в джоб. Но от калъфа оръжието можеше да бъде извадено несравнимо по-бързо. Отдолу дори имаше връв, за да бъде закрепен за крака, а не да се подмята на всяка крачка. Притежателят на този калъф винаги знаеше точно къде да посегне за пистолета си. Кип трябваше да запомни това изобретение.