— Срещаш умиращ човек и имаш силата да му помогнеш… но не го правиш. Постъпка на злодей.
На мъжа срещу него му беше забавно. Само твърде малките черни кръгчета на зениците нарушаваха чудатото огледално съвършенство на очите му и показваха накъде гледа.
— Аха… Но ти още не си мъртъв. Може би съдиш за мен прибързано.
Кип се начумери. У него се засилваше подозрението, че колкото по-дълго слуша този… човек? бог? нещо по средата?… толкова по-лесно ще го убеждава съществото. Имаше вече безценния опит от наставничеството на Гавин Гайл, който му влияеше по същия начин.
— Да, не те спасих. Засега. Но и моят враг не го е направил, нали?
„Враг ли?“
— Кой си ти? — попита Кип.
И в кожата на палтото имаше някаква особеност. Хем на два слоя и гъвкава, хем твърде тънка.
— Разбира се, той не може да те спаси — продължи съществото. — Не вижда. Не го интересува. Не знае. Не спасява. Той е мъртъв и този свят е наш.
— Кой си ти? — прошепна Кип.
Разбра какво го смущава в палтото. Бледо бялото на ангарец отвътре и черното на париец отвън. Милостиви Оролам… Направено от човешки кожи.
— Аз съм Носещия огъня, аз съм Отварящия очи. Наричали са ме и бог, и звяр; и ангел, и демон; и Роб на светостта, и Трошач на вериги. Наричали са ме джин, чудовище и човек. Мразещите ме казват, че съм Омърсителя и Изкусителя… за други съм Повелителя или Господаря. Бродника, Изгнаника, Безродния, Нечистия. Аз съм Десницата на мрака, Гласа на гроба. Убивал съм крале и богове. Дойдох да донеса истинска вяра на Седемте сатрапии, да унищожа погрешното дело на човешки ръце. Луксиатите обгърнаха моето пришествие в тъма, но има неща, които не могат да бъдат крити вечно. Знаеш кой съм.
И разумът, и сърцето на Кип бяха готови да спрат. Не…
— Кажи го.
— Ти… ти си Светлоносеца.
— Да, аз съм.
Светлоносеца разкърши врат, после рамене и от гърба му с тежко плющене се разпериха гигантски величави бели криле, излязоха през дълги процепи в палтото. Ризата му се разкъса, кожата на торса му беше толкова бяла и съвършена, че изглеждаше изваяна от жив мрамор. Той беше страховито великолепен и по-красив от която и да е жена. Не беше само хубост, а могъщо присъствие, сякаш някой засилваше хилядократно печалния копнеж на есенен залез и го смесваше с животинска похот, за да добави към тях и прозрачното сияние на лятото, минаващо през огромна леща и изпепеляващо мравчицата Кип.
Затова бухалът ловува нощем. Очите му ще изгорят на слънце. Затова човекът вижда само своята тясна ивичка от спектъра. Ако види повече, ще ослепее. Ако зърне онова, за което умът му е неподготвен, ще бъде смазан.
Кип се строполи на колене, просна се по корем. Нямаше сила да се възпротиви. Нямаше воля.
Дланите му плеснаха върху праха в поза на обожание и той се напрегна мъчително, за да не си удари лицето в златистия под. Прахът… прах тук?… се завихри в малки спирали и нахлу в очите му, преди да стисне клепачи. Секунди по-късно по бузите му потекоха сълзи и прахът се разкаля. Тази кал пареше очите му, но не като попаднали в тях парченца. Парене на преуморен мускул, който става по-силен. Паренето намаля до боцкане.
Погледна нагоре… и през съществото, очите му обновени, потайно дарени с нова сила. Под маската на величието, под покривалото от светлина крилете бяха гнилоч, вонята на мърша се разнасяше в тежък облак. Кожата беше черна и олющена, напукана от пламъци, а под нея имаше още нещо, неописуемо чуждо на човека… И всичко това бе прикрито в миг. Безсмъртният оголи острите си зъби към небето с ръмжене, което слухът на Кип не можа да раздели на срички, а собственият му език не би могъл да повтори казаното за нищо на света. Да, пред него наистина стоеше ангел на светлината, защото и светлината може да послужи, за да заслепи, да заблуди и да измами. Това беше светлина, принизена до илюзии и лъжи.
Маските бяха нагласени отново и безсмъртният каза:
— Аз съм Абадон, Кралят, един от Двестате, които напуснаха чертозите на Тирана, за да проправят свой път в тази пустош и в хиляди подобни светове. Аз съм любовник на кралици и баща на богове. Аз съм Дневната звезда, полетяла величаво от небето.
„Стани.“
Кип не различаваше дали гласът е в него, или извън него, но инатът му се съгласи, че предложението си го бива. Намери в себе си сила, поне колкото му беше нужна сега, и се изправи.
— Напуснали сте? Или сте били прогонени? Значи заслужавам само тебе от тези двеста окаяници? Какво още трябва да направи синът на една курва, за да извоюва поне мъничко уважение?
Безсмъртният се разсмя.