— Спасявай се, Кип. Защото той няма да го направи. Успееш ли обаче, ще си припише заслугата. Както неизменно присвоява постигнатото от добрите и великите, принуждава ви да се усъмните в собствените си достойнства. Ако си достатъчно могъщ, за да се спасиш днес, аз ще се върна. Когато си готов. Разполагам с вечността. А ти… с минути или с петнайсетина години, или с най-много седемдесет лета. За мен е все същото. Ще се върна в мигове на премеждие, когато собствената сила ти измени. Ако доживееш това…
Звучеше доста по-зловещо от „Сбогом, пак ще се видим“. Кип се прокашля.
— Не съм сигурен, че те разбирам. Ако доживея това ли?
— Ех, човече. Според тебе защо си тук, във Великата библиотека, където е събрано знанието от петте епохи на твоя вид?
„Да, аз също се чудех…“
Абадон като че ли не можеше да повярва в такава липса на досетливост въпреки уж щедро подхвърляните от него намеци. Поклати глава.
— Чуй това, Кипчо. За присъствието ти тук е необходим компромис. Умът ти не е пригоден да разбира безвремието. И затова вместо да си извън времето, ти носиш със себе си обвивка от причинност.
— Тежкорък кентавърски гранит — тържествено произнесе Кип.
Около древните очи се врязаха сърдити бръчици.
— Моля?
— Ами аз… такова, опитах да покажа, че е възможно да разбирам поотделно всяка дума в словосъчетание от три думи, но да нямам никаква представа какво означават заедно.
Ухили се малко насила. Чудовищните очи отсреща блеснаха. Нещо в устата, която заговори, изглеждаше ужасно сбъркано.
— Тази библиотека е извън времето, но умът ти е неспособен да схване безвремието. И докато си тук, причината все още предшества следствието. Което пък означава, че не си напълно извън времето. А тялото ти в момента умира. Не дишаш. Сърцето ти е спряло. Ако можеш да се върнеш веднага, ще си бъдеш същият. Ако не се върнеш скоро, ще си жив, но слабоумен, може би лишен от власт над крайниците или червата си, може би безнадеждно увреден. Почакаш ли няколко секунди в повече, просто ще умреш.
„Тъй ли? Гнусотия!“
— Мислиш си, че съм прекалено услужлив за злодей ли?
Кип не беше стигнал чак дотам в разсъжденията си. Умът му още се бореше с „обвивката от причинност“. Но след като Абадон сам го спомена…
Абадон сви крилете си — прибраха се лесно през процепите в палтото от човешка кожа. Нещо в тази дреха привличаше погледа, но не само отвратителният материал за направата ѝ. Блещукаше. Всичко у това самозвано богче срещу Кип показваше страстта към излишества — от изящната резба по копчетата на ризата до ненатрапчивите сини райета по коприната на правия панталон. Абадон зае предишната поза с лявата ръка върху бастуна и дясната на кръста. Забеляза, че Кип пак се е вторачил в пистолета.
— Тук има правила. Ей тези дрехи са столетия напред спрямо тебе. Забранено е да показвам на смъртен вещи от бъдещето. Никога не съм харесвал правилата.
— Какво си ти? — настойчиво попита Кип.
— В тази форма ли? Самотен скиталец, икона, карта от колода, която още не е нарисувана. Твоите потомци също като тебе ще вярват, че всяко великолепие заслужава възхвала. Тази моя форма е изключително подходяща за убийства. Нищо повече. Убивам и продължавам нататък безнаказано, сякаш съм над дребнавите им закони, сякаш съм бог. И как ще се прекланят! Всъщност ще се прекланят пред тебе… о, Кип. — Изрече името като пукане на мехур, сякаш се наслаждаваше на нищожността му. — До този момент ти вече уби бог и крал, сражава се срещу морски демон до самите стени на… брей, как сбърках, това още не се е случило.
Усмихна се и Кип заподозря, че му е поставил капан с подхвърленото лъжливо пророчество, за да си докара белята. Ако не умре още сега.
— Искаш ли да го видиш? — С движение по-бързо от човешка мисъл пистолетът се озова в ръката на Абадон. — Направих го със собствените си ръце, пожертвах скъпоценни дни от вечността, за да Творя. Не бях правил това от незапомнени времена и си мисля, че ще минат нови хилядолетия, докато го направя отново. Нарекох тази вещ Утеха. Въобразяваш си, че вашата хроматургия е магия? Кое вбесява най-силно в един пистолет?
Пак нищо не беше наред. В това преживяване имаше твърде много тънкости, в които Кип не успяваше да вникне.
— Не знам… Неточната стрелба. Заслепяването и изгарянето от взрива на черния барут.
— Справих се с тези неприятности. Кой е най-големият недостатък?
Кип изгаряше от интерес към пистолета, но… това беше същинска димна завеса, каквато оставя и черният барут.
— Все ми е едно — излъга той. — Защо правиш това?