— Зареждането, Кип. Зареждането е най-вбесяващо в пистолета. След около две столетия изобретяват надежден въртящ се цилиндър, за да стрелят многократно, преди да презаредят. Наподобих формата му, за да не привлича излишно внимание, но този пистолет… изобщо не се зарежда. Никога. Прави го сам. Ето това е магия. Искаш ли да научиш как го постигнах? Стигнах опасно близо до нарушаване на основните закони на вселената, за да го направя. Да вложа магически двигател в неодушевен предмет.
— Наситил си предмет с Воля. И какво толкова?
Всичко това беше капан, обаче Кип не проумяваше в какво се състои. И що за адско чудо беше „двигателят“? Познаваше какви ли не машини, но винаги ги задвижваше външна сила.
— Да, можеш да въздействаш върху перата на стрелата, та тя да търси мишената, за която мислиш. Но съвсем друго е да създадеш вещ, която използва магия самостоятелно. Някои биха казали, че това е акт на сътворение.
Кип пренебрегна отговора, размишляваше настървено. Ако оцелееше някак, щеше да си припомня разговора и да рови за всичко важно в него. Но засега трябваше да намери зъбите на капана.
— Защо каза, че си пожертвал скъпоценни дни от вечността? Ако си извън времето, какво те засяга колко е продължило заниманието ти?
— Както има компромиси, ако някой като тебе дойде тук и носи със себе си причините и следствията в неизменен ред, има си компромиси и когато ние навлизаме във вашите владения. Дори за мен. Ние сме безсмъртни, но не и вездесъщи.
Кип съжали, че беше пропуснал толкова лекции по теология. Темата за „атрибутите на Оролам“ все му се струваше малко откъсната от полезните неща във всекидневието. Ех, ако знаеше тогава…
— Не те разбирам — каза той.
— Можем да влезем във вашето време и пространство когато и където пожелаем.
— Но не можете да сте на повече от едно място едновременно.
— Дори твоят ум на смъртен успява да се дотътри мудно до очевидното.
И Кип прозря в един миг.
— Значи ако тази година прекараш две седмици в Ангарския архипелаг, никога не би могъл да се върнеш повторно в същите две седмици. Можеш да си тръгнеш оттам и да дойдеш пак на същото място преди или след двете седмици, но не и по същото време. Достъпна ти е цялата вечност, но можеш да пребиваваш във всеки миг само веднъж. Затова говориш за „скъпоценни дни от вечността“. Вечността е безкрайна, нашето време обаче е крайно и когато идваш тук, твоето време също е ограничено. И това означава, че ако сбъркаш мястото в определен момент, никога няма да поправиш стореното от тебе там. Значи е възможно и ти да бъдеш изигран! — Кип се разкикоти от удоволствие. — Гадно трънче в задника, а? Можеш да се пренесеш в който и да е миг на вечността, само не и в онези, които искаш. Направил си пистолет, но ще се опасяваш вечно, че същите онези две седмици, които си отделил в нашето време, може да са тъкмо двете седмици, когато е било необходимо да си другаде. Ха-ха-ха!
Кратък проблясък на ярост разтърси тази маска вместо лице, разкриви я, напука я както предишния път, но не преди Кип да долови нещо зад нея — зелено и черно, с уродлива уста, очите огромни и чужди.
— Значи мухата се присмива на паяка за грешките му, които е твърде късно да поправи?
„О, не… Ето ги — зъбите на капана.“
— Истината е — продължи Абадон, — че колкото по-дълго стоиш тук и ме слушаш, толкова си по-близо до смъртта. Истината е, че вече си мъртъв. Ти си…
— Истината е, че ти още дърдориш, тоест лъжеш, тоест аз все още съм заплаха. Някаква. И това не ти дава мира. Аз. Нищожният дебелак Кип от Ректън. Заплаха.
Кип неволно прихна. Ама че глупост му хрумна, но с какво иначе би привлякъл вниманието на такава твар? Но и това не беше важно, а само го разсейваше. „Не се тупай по рамото, докато от него още стърчи забит кинжал.“
Извърна се натам, където невидимите ръце неспирно пишеха, рисуваха, гравираха, пресоваха. Това беше възелът, това беше настоящето, където се криеха отговорите.
Кратък нечовешки рев, разкрил що за туловище има съществото, скрито в човешки облик. Абадон не понасяше да го загърбват.
Кип трепна. Ако ще да беше извън тялото си, ако ще да беше извън времето и още извън незнайно какво, се изненада, че не се напика от този рев. Но не се обърна. Ако тази твар искаше да го убие, ако това беше допустимо от незнайните оплетени правила тук, нямаше съмнение, че той е безсилен да ѝ попречи.
— Чуй ме, Диакоптес — дори да ми е забранено да те убия тук, ръцете ми не са вързани в… — Съществото млъкна. — Дори да се махнеш, аз ще те последвам, а нямаш друг враг, който може да се мери с мен.