— Я да млъкваш. Мисля.
„О, Овен, не бих предположил, че някога ще имам причина да ти бъда признателен, но за това ти благодаря, дребнаво и малодушно грубиянче от затънтеното градче — знам как да тормозя побойник, който не може да ме докопа. Ето за какво съм ти благодарен.
Така… Защо съм във Великата библиотека?
В хранилището на всяко знание. Какво ми дава това?“
Кип пак се взря в шетането на невидимите ръце. В момента рисуваха глифове. Картинки в ролята на думи. Картинки в ролята на знание. Знание на всеки език, върху всеки материал.
Може би дори знание в картите. Може би знание в картите, което притежават дори лекомислени млади глупаци.
„Тук съм, защото това място е хранилище на всяко знание, и ще остана тук, докато не изровя цялото това знание.“
За пръв наведе глава да се погледне. Целият бе покрит с татуировки. На всяко петънце достъпна за очите му кожа, където имаше залепнали карти, те бяха оставили образа си. Може би повече от образ, може да бяха оставили същността си. Не че го проумяваше напълно. Защо картите не се бяха пренесли тук в момента, когато са били сътворени? Дали не задаваше въпрос, свързан с времето… време, което изтичаше за него.
Вторачи се във вътрешната страна на лявата си китка. Топчията.
Побърканият илитиец носеше жилетка на голо и торбест моряшки панталон, но нямаше обувки. Беше засмян до уши. И беше възседнал димящ топ. По-голям от всяко друго оръдие, което Кип бе виждал. Освен това Топчията държеше тромблон с лявата си ръка и пистолет с няколко дълги цеви в дясната. Също като при първия им сблъсък Топчията бе сложил запалени фитили в дългата си рошава коса, в брадата и по жилетката си, сякаш излизаше от ада. „Топчията? Трябва да бъда Топчията? Добре, Топчия, хайде да си поиграем.“
Събра пръстите си в привичния жест за докосване на петте скъпоценности — по един за всеки ъгъл, а средният пръст малко по-нагоре от центъра. И ги притисна един по един към татуирания образ на Топчията без особени надежди, че нещо ще се…
Туп. Свръхвиолетово и синьо. Щом палецът му натисна, някой сякаш духна свещ. Светът потъмня. Очите станаха безполезни. Но миг по-късно вече имаше слънце, заливаха го вълни, примигваше и подскачаше с тях. От тази рязка промяна на гледната точка, докато собственото му тяло оставаше неподвижно, започна да му призлява.
Туп. Зеленото го избави от това с мигновеното пренасяне в другото тяло, върна си осезанието. Плуваше. Със силни жилави мускули, гол до кръста. Водата беше топла, осеяна тук-там с боклуци.
Туп. Жълто. Върна си и слуха, чу как мъже си подвикват, други пищяха от ужас или болка. Но жълтото не е само това. То е логиката на хората и местата. Тук жълтото беше някак объркано. От изумление. Призмата им се изтърси изневиделица. Изплъзна се от всички гюлета. Дори когато Топчията започна да стреля с две оръдия едновременно. Направена от Призмата лодчица щъкаше по водата с пъргавина, която Топчията би осмял, ако чуеше историята от устата на друг. Зури си изкарваше яда върху него. Проклетият Гавин Гайл.
Но този ум се отплесва. Има още нещо…
Туп. Оранжево. Миризмите на море, на изгорял барут, усеща другите мъже във водата наоколо, а под тях, сред тях… адове! Има акули. Много акули.
Пръстът вече натиска. Туп. Червено-подчервено-вкус-на-кръв-и-толкова…
Хитрината с акулата е да я праснеш по носа. В това не се различава от човека. Разкървавиш ли носа на побойник, ще отиде да си потърси друга жертва. Лесно, нали? Лесно!
„Топчията не се дава току-така. Морето е моето огледало. Променливо като мен. Щуро като мен. Има си дълбоки течения, а отдолу изскачат чудовища. Други може да си мислят за пръски от вълните, аз пък казвам, че е плюнка в лицето ми, не по-дружеска от…“
След като докосна всички точки, Кип дръпна рязко ръката си — още в следващия миг, но в картата мигът се проточваше в минути. Измъкна се чак след като той… не, след като Топчията уби друг от екипажа с прозвище Хитрягата, който бе хванал веслата. Успя да види и как Топчията сам се направи капитан и събра първия си екипаж. Този потънал в собствения си мрак безумец…
Върна се във Великата библиотека и погледна китката си. Татуировката избледня, но не изчезна. А пред него ръка бе нарисувала във въздуха картата наполовина. Спря.
Трябваше да се върне в същата карта. Имаше нещо важно за Топчията. Оставаше да налучка времето. Дори не знаеше какво прави, но беше принуден да се научи.