Пръстите му го запратиха в нападение срещу ангарски кораб, избиване на хора, отсичане на ръце и крака и тих налудничав напев от устата на Топчията. Пак отдръпна ръката си, не можеше да понесе това.
Татуировката си оставаше на китката му.
Още два пъти се потопи в този зле прилягащ му облик, изскачаше задъхан и ридаещ. Но пред него незнайно какво рисуваше картата, която накрая се удвои — едната се гмурна в ръката му, другата отлетя към един рафт…
В обърканото време Кип се взира в китката си. Татуировката на Топчията се губи още докато ръцете довършват картата. После другите татуировки се разместват и преподреждат, на китката му се настанява Самила Сайех, героинята от Войната на Призмите.
— Няма да успееш — казва му Абадон. Незнайно защо палтото го няма, но той държи наметало от същата бяла и черна кожа. — Дори ако преживееш поред всяка карта. Дори ако има човек, който може да понесе такова изтезание, не ти остава време.
Кип не отговаря. Няма отговор. Не може да се откаже.
— Да си поиграем, Самила.
Пръстите му доближават татуировката…
Но краят не настъпи след Самила. Нито след Хелане Троас. Нито след Вив Сивокож. Нито след Ахейяд Ярководни, Юсем Диви, Разкъсал халото, Паднал пророк, Новист, Орлов Кунар, Нов зелен бяс, Ерес.
Отбелязваше разсеяно, че щом привърши с всяка татуировка, картата отлита в библиотеката. Поне веднъж Абадон разпери наметалото като рибарска мрежа, за да хване карта, преди да се е скрила някъде — тя обаче прелетя през наметалото почти без да забави движението си. И това беше още една от излишните грижи, които му се струпаха на главата.
Всеки път не разбираше какво го подтиква да смята, че е приключил с картата, но отдръпваше ръката си. Губеше представа за себе си до мига, когато отделяше пръсти от кожата на китката си. Не пресяваше и не подреждаше спомени. Нямаше представа за повечето хора или неща. Дори не свързваше в паметта си Вокс от картата Искрящо наметало с дома на Янус Бориг, докато не доближи пръстите си към следващата татуировка.
Сливаше се с всяка карта, но не се отделяше напълно от нея след това. Не беше само пренасяне на съзнанието в друго, а единение. Духовно. Емоционално. И несъмнено телесно. Когато се откъсна от мъж, загубил едната си ръка, усещаше болката не само след заличаването на тази карта от следващата, но и след втората. Раните се трупаха, но дори да ги нямаше, той виждаше мъже и жени в най-тежките мигове от живота им: ужасът тегнеше твърде често, обикновено попадаше в схватки, затрупваха го омраза, страх и доблест.
Отначало се опомняше всеки път, напомняше си кой е, бършеше с опакото на ръката си кървящия си нос, поемаше си дъх и потъваше в поредната карта. После само вдишваше дълбоко, впиваше свиреп поглед в Абадон и усещаше как нещо тече от ушите му. Умираше геройски. Предаваше най-близките си приятели. Сам си отнемаше живота в пръснали се парченца от зъби след изстрела на опряния под брадичката тромблон.
Откри, че е коленичил разплакан, по китката му капеха кръв и сълзи. Но не спря. Плъзна ръка по челото си през прекъсването за едно вдишване. Ръката му се окървави. По кожата му избиваше кървава пот. Това не беше на добро.
— Не… — обади се Абадон стъписан.
Опря пръсти в китката си. Технолога. Що за щуротия? Бен-хадад явно беше някакъв гений. Кой да се досети…
— Аз…
Опря пръсти. Командирът. Круксър, и то не само сегашният, а какъвто щеше да бъде, обърнат към… Но щом вдигна ръка, Кип престана да вижда бъдещето.
— … няма…
Опря пръсти. Зараждащ се бяс. Кип преживя преобразяването. Видя как, защо и в какво бесът успяваше и в какво само си мислеше, че успява, но някаква хладнокръвна част от ума на Кип разбираше, че бесът се заблуждава.
— … да допусна…
Опря пръсти. Върховният луксиат. В бъдещето само Призмата беше над него. Но преди това, на младини, Куентин получаваше заповед от… от брат Таулеб. Вдигна пистолет в позната уличка. Не улучи. Кръв шурна от шията на млада жена, която застана между него и целта. Безмерен ужас от грешката.
Нещо не беше както… Лусия ли бе видял?… Нямаше време.
— … това.
Оставаха три карти. Щеше да успее.
Видя следващата да се плъзга на мястото си под размиващите я кръв, сълзи и кал — Колача от Агбалу. „Оролам, не.“ Картата на Трепери-юмрук. „Не, не!“
Не можеше да си позволи да мисли. Опря пръсти.
Съвършената радост на бойната ярост, замайващото ликуване да премери сили и да победи всеки път, да изтръгне от всеки най-скъпоценното за него, да докаже отново и отново, че няма равен, да бъде недосегаем, богоподобен в своето могъщество, да се плашат от него така, че да пълнят гащите и сърцата им наистина да спират, щом този бог на възмездието надвисне над тях. Страданието виеше в него и намираше утеха в страданието, което той оставяше зад себе си — отсичаше китки и стъпала, оставяше жертвите да кървят, пронизваше други в червата, изкъртваше челюсти, изкормваше, смазваше лица и убиваше, убиваше, убиваше. Неговият палат се превърна в неговата кланица. Връщаше се при осакатените и понякога заварваше жените им, опитващи се да облекчат болката им. Тогава убиваше жените пред очите на мъжете, за да стане мъката още по-непоносима, преди да намерят избавление в смъртта.