И това не му стигаше. Яростта се нажежи, после изстина, после се изчерпа, но той още убиваше и когато слънцето изгря. И слънцето му показа, че е убивал не само врагове. Собствените му роби лежаха бездиханни сред новите си господари — тиру. Не помнеше да ги е погубвал, в паметта му се мяркаха само някакви писъци, но раните бяха същите, които бе оставил в още петстотин трупа.
Завлича се в горната зала, където жена му е просната мъртва, неузнаваемо променена от побоя, изнасилена до смърт от нашествениците. Отива там да сложи край на всичко.
Покритите с вкоравена кръв ръце пускат двата меча. Вдига я под пълзящото в небосклона слънце. Трие кръвта от насиненото ѝ подуто лице. Оправя раздраната ѝ рокля в някакво жалко подобие на приличие. Прегръща я и вади кинжала си.
Тази жена има бенка на шията си.
Тя не е Тазервалт. Не е неговата съпруга. Това е прислужницата ѝ Хада, преоблечена в дрехите на господарката си.
Изправя се разтреперан и в главата му избухва онзи миг, когато една робиня се втурва към него. Страшно прозрение. Призлява му почти до смърт. Камък засяда в гърлото му.
Намира стаята. Тазервалт. Жена му, предрешена като робиня. Била е жива, недокосната от нападналите тиру, крила се е, за да го дочака. Към него се бе устремила робиня. Явно вярна на Тиру. Помисли, че тя го напада, и едното острие разсече шията ѝ. Продължи нататък, забравил случката.
Очите ѝ са отворени, питащи, мъртви.
Пада на колене и крещи. Умът му се разкъсва, отделя се от него. Вижда мъж, целия в кръв, мъжът вие. Същите звуци, които е чувал от стотици гърла тази нощ. Гърлото му не издържа тежестта на скръбта.
Кип се сгърчва и пръстите му се дръпват от китката на другата ръка. Не може да разбере защо го боли цялото тяло, сякаш всички мускули са се схванали наведнъж. Свлича се заслепен, не може да диша. Вълната отминава. Мига и мътният поглед се прояснява. Бърше очите си. Гледа червените си пръсти. Докосва челото си. Няма рани. Кърви от очите.
— Закъсня. Умираш — казва Абадон и загръща раменете си с наметалото. — Толкова терзания за нищо.
От устните на Кип се изтръгва звук. Толкова често е мразил тялото си за дребните предателства и тромавостта, но този път се гордее с него — звукът прилича повече на дрезгаво ръмжене, а не на стон. Насърчен от собствената си рехава маска на непримиримост, той се надига на колене.
— Грешиш — възразява прегракнало. — От мен да знаеш, имам дарба.
— Вярно, не си лишен от дарби.
— Не, само тази е.
— Целият съм слух.
— Аз съм дебел. Сега не ми стига въздух. Може би умирам. Ха… Бил съм по-зле и когато съм изкачвал стълби…
Въздухът не му стига да продължи: „Да, дебел съм, но когато всичко е трудно, понякога трудността не ти пречи особено да продължиш. Аз съм дебел и съм единственият тук, който може да се шегува със себе си.“
Но Абадон се усмихва доволно.
— Ти вече загуби, Шишко Гайл. Аз не дойдох само да си побъбря във Великата библиотека. Това беше набег. Твоето нахлуваме тук проби защитата на нашите врагове. Толкова си предвидим. Губех ти времето, за да станеш припрян. Никога не бих открил сам всички карти. Ти ми ги донесе.
Разперва наметалото и Кип вижда по него образи на картите — отново са като татуирани. Абадон някак ги е възпроизвел.
Дори не се досеща какво значение има това, но инстинктът му се пробужда от едно правило на Корван: „Ако врагът ти иска нещо, отнеми му го.“
„Андрос Гайл, мръснико, кажи ми, че у мен има поне частица от тебе. Всяка твоя победа, всеки твой присмех, всяка твоя загуба, която извъртя като победа в друг смисъл и вкисваше виното на моето тържество в жлъч. Хайде, кръв на Гайл, обади се в мен. Пей ми за яростта на мъжа, изкусен във всякакви стълкновения. Пей ми за кръвта на звяр и на бог…“
Кръв…
Остъргва кръвта от китката си, вие му се свят. Остават само два образа. Разсмива се, защото последните две татуировки са Светлоносеца и Мечока. Но те са един до друг на китката му.
Избор. Няма съмнение. И има време да докосне само един образ. На картата Светлоносеца изглежда свят, лъч светлина от небето огрява лицето, чертите му са неразличими.