Янус Бориг бе поискала четките си, докато умираше. Защото знаеше кой е Светлоносеца. Дали беше започнала картата, но не бе довършила лицето?
„Не. В тази татуировка няма нищо недовършено. Тя е капан… или може да се превърне в капан.“
Капан за Кип, но сега той ще го заложи.
Вдига ръка, събира пръстите и следи с периферното си зрение какво ще направи Абадон. Плаши се, че Кип ще докосне Светлоносеца. Добре. Кип продължава движението надолу.
— Не! — крещи Абадон. — Не!
Завърта дръжката на бастуна си и от края му изскача острие. Намушква китката на Кип точно в образа на Светлоносеца. От силата, скрита в острието, образът се пръска като сапунен мехур. Твърде лесно, сякаш само това е чакал.
Кип залита от удара, но зашлевя Абадон, преди да падне.
Когато поглежда нагоре, Абадон е стъписан. Има дупка в илюзиите, скриващи неговия лик, брадичката и брадата му са заличени, остатъкът от маската се криви… и изчезва.
Зад внушената красота няма човек. Главата е на скакалец. Челюстите са дълги мандибули на насекомо, затварящи се странично една към друга. Очите — чудовищни. От гърба стърчат къси сухо шумолящи криле на бог-буболечка. А от мига, когато е ударил Кип, във въздуха из Великата библиотека се долавя промяна. Дори изнемощелият Кип усеща как се трупа мощта на магия отвъд разума и дарбите на смъртните.
С допира Абадон е влязъл във времето на Кип, в неговата обвивка от причинност. А дебелите момчета скоро научават един житейски урок — след като ги смажат от бой в топка лой и унижение, винаги ги пренебрегват. Но тази топка лой не се предава.
Абадон се взира в нещо невидимо за Кип и крещи гръмовно:
— Какво ме засягат твоите правила?! Аз съм Аз! Аз съм Дневната звезда! Аз съм първородният. Аз. Няма да отстъпя!
Завърта се така, че развятото наметало профучава на педя от Кип.
А дебелите момчета познават добре свойствата на инерцията. От собствения си горчив опит…
С див рев Кип се метна на гърба на Абадон. Забравил всичко научено в Черната гвардия, той беше звяр, напиращ да разкъса жертвата. Беше проклетият мечок, готов да понася всяка болка, докато има сили да я връща тъпкано. Тежестта му едва не събори Абадон с болните глезени, който с мъка се задържа прав с бастуна. Кип крещеше, дереше очите му, захапа го за врата, едната му ръка се стрелна към скъпоценния пистолет.
Но атаката беше лъжлива. Абадон се вкопчи в пистолета. Кип съдра наметалото от гърба му и се отблъсна с крака. Абадон падна.
Без маска беше озъбено пищящо насекомо. Светкавично извади пистолета, погледът на огромните изпъкнали очи беше неразгадаем.
В този миг нещо сякаш отекна из цялата библиотека, неимоверно туптене, наместване на невъобразима тежест… и Абадон беше изхвърлен. Мигновено. Не физически, защото просто изчезна, но Кип вярваше, че духовният удар е бил страшен.
Все едно дете бе казало на цунами, че няма да отстъпи… и преди последната дума да стихне, всичко наоколо е само океан, който не оставя следи. Няма следа не само от детето, но и от неговото предизвикателство, от нечий опит да се опълчи на помитащите води — няма дори водовъртеж, няма парченца в пяната, само просто, обикновено, неоспоримо нищо.
Проснат по гръб, изнурен, безсилен, окървавен, Кип се вгледа в бездната на непознатите съзвездия.
— Значи си там — каза накрая. — Избрал си да не се натрапваш, а?
Наметалото блещукаше под ръката му. Надигна се и седна, без да го пуска. Питаше се какво би станало, ако Абадон го бе гръмнал. Щом на практика вече беше мъртъв, щеше ли да има някаква разлика? Или онази твар бе излъгала, че тялото му умира? Не му се вярваше, ако можеше да съди по твърде лошото усещане в гърдите си.
— Не се натрапвал ли? Той си служи с тебе.
Рея Силуз. Носеше зелено-черна галабия с отметната около шията качулка, нимбът от черна коса направо светеше. Дали не беше заради усмивката ѝ? Кип поумува над думите ѝ и се усмихна.
— Рея… Значи все пак си библиотекарка?
Тя се усмихна отново и завъртя глава.
— Само когато… времето ми позволява.
— Ти си каквото е той… или е бил… или нещо друго?
— Изобщо не мога да се меря с това, което беше той, но съм много повече от това, което той е сега. Същото важи и за тебе. Злото е мрак. А мракът е разбитото око, вечното желание за слепота. Мракът е по-безплътен от дим и дори мътно огледало е по-ярко от пустотата.
Прозвуча много дълбокомислено и Кип не можа да се сдържи.